Голямото навън и Заливът на кристалната вода

„Голямото отвън“ и „Заливът“ са първите две части от фентъзи поредицата на българския писател Илко Германов за трите джуджета-калпазани – силният (но не и в главата) Боре, ловецът Лонди и учената глава Нуфри (който най-много обича да взривява неща или да ги прави негодни за употреба по друг зрелищен начин). Първата книга излезе през 2013 г. и почитателите на тримата хулигани трябваше да чакат цели четири години за следващата част. Мисля, че чакането си струваше.

Израснали в сиропиталище, тримата хаймани не само не са се научили на отговорност, но и са придобили вкус към забавленията за чужда сметка – дали ще са развалени яйца на градския празник, зрелищна експлозия или пък масирана кражба от магазин за оръжия, това няма чак такова значение за тях. Важното е те да се кефят, а да страда някой друг. Така че когато на Боре му писва от поредния патрул във ветровитите коридори, той драсва да търси приятелите си, с които пък бягат заедно да изследват Голямото отвън – широкия свят извън планината и родния им град-мина Бигхоул.

Само че, както често се случва, се натрисат на още по-големи проблеми – в планината е било завет и сравнително топло, а във външния свят зимата тепърва настъпва. Местните усилено трупат запаси, а хищниците, ендемитни за този район, устойчиво се оглеждат за кльопачка – джуджета, тролове, гоблини – всичко би свършило работа. За да осигурят прехраната си за зимата, тримата приемат рискована задача, която оплескват поради вродената си беозтговорност и отново трябва да бягат.

Докато се спасяват от поредната заплаха през подземните тунели, тримата попадат на нещо невиждано – керван джуджета, които пътуват през топлите страни към митичния Залив на кристалната вода. Тъй като нямат друга алтернатива, тримата се присъединяват към кервана, а очакването на читателя е да разсипят каквото могат и там, след което да избягат на друго място.

И тук авторът определено изненадва читателите. В един момент на героите им се налага да пораснат и, въпреки че продължават да застрашават живота на всички в кервана и още не са се отказали от пироманските си амбиции, всъщност започват да защитават другите и дори се научават да отговарят за действията си.

Препоръчвам книгите, защото смятам, че нестандартните реакции на героите, многото лафове и бъзици с исторически събития и мейнстрийм фентъзи произведения определено си струват. Например, книгата започва с това, че Боре, потомък на герои от Късата война, се отегчава на пост. След това, припомняйки си от какво са се споминали предците му по мъжка линия, се сеща че повечето са си отишли от преяждане, а за малкото, които са имали различен край, той е бил предизвикан или от препиване, или в битка, или от препиване по време на битка.

Героите не са обичайните сладурски младежи, белички и невинни. Всеки от тях е извършвал съмнителни от морална гледна точка постъпки, което ги прави по-триизмерни и приятни за четене. Освен това всеки е специализиран в нещо – Боре и Лонди в тупалката и следотърсачеството, а Нуфри – в мисленето и изобретателството. В някакъв смисъл приличат на тримата герои от играта „Загубените викинги“ (Lost Vikings), което би зарадвало феновете на игрите от подобен тип.

Злодеите също не са типичните злодеи – някои от тях така са свикнали, други си имат племе за отглеждане, а трети просто са гадове по душа. Но никой от тях не прилича на маниакален злодей на Дисни.

Всъщност, нетипичните и цветни герои (като противопоставяне на черно-бялата гама, в която повечето начинаещи писатели градят характерите на персонажите си) са може би един от големите плюсове на двете книжки. Освен че са нетипични, те са и доста триизмерни – получават рани, смеят се, плачат, огладняват, напиват се и ходят до тоалетна. Нещо, което липсва в повечето модерни фентъзи произведения.

За съжаление, книгите имат и някои проблеми. Единият е може би лекото престараване в оригиналниченето. Пълните имена на главните герои са Боре Рокхард, Лонди Тумпуршведт и Нуфри Бобашек. Пророкът им се казва Таратунда Потурами Кнът, тролът-гадняр Пигленщайн и така нататък. Другият е подхвърлянето от страна на Нуфри на всякакви научни термини, които нямат общо един с друг и не се навързват в някакъв общ смисъл. Като човек, завършил научна специалност, това малко ме подразни, както и пренебрежителното отношение на останалите герои към единствения им учен.

Освен това нямаше нужда в книгата да се вкарва съвременна политика и изкривени факти от живота в близкото минало. Спокойно можехме да минем и без историята за мрачните „Комита“, които карали хората да гладуват и прочие, прочие. Първо, дразни, и второ, не допринася изобщо за историята в книгите.

Що се отнася до редакцията и коректурата, и там може да се иска още. Особено към средата-края на втората книжка, се виждаха изречения, в които се повтаря два пъти една и съща дума, което не е нарочно и определено не допринася за смисъла.

Не знам колко още книги се планират в поредицата, но се надявам да са малко и все така приятни. Малко – за да не се разводнява историята и хуморът да е на същото високо ниво.

Моята оценка:
История – 5
Герои – 5
Стил на писане – 5,50
Eлементи на изненада – 5
Емоционален заряд – 5,50
Теми за размисъл – 4,50
Фантастични елементи – 5
Степен на оригиналност – 5,50
Старание на автора – 5,50
Маркетинг, промоция и хитов потенциал на книгата – 4

Общ успех: Мн. добър (5,05)