Изкуството на живота на изкуството

Тая книга ме плени на два пъти. Първият е бил, като съм я купил, незнайно кога и незнайно къде. Вторият, когато случайно ми попадна под ръка една вечер преди няколко години. Тогава децата бяха още малки, имаха нужда да се навъртаме наоколо, за да не изпълзят чудовищата изпод леглото, и тогава прочетох само няколко страници, но си поставих за цел да я довърша. Отне ми доста време, но все пак стигнах до края.

Романът до голяма степен започва като култовия сериал от края на 1960-те – „Затворникът“ (The Prisoner), в който главният герой, бивш агент в тайните служби, безуспешно се опитва да напусне едно селце. Тукашният герой иска да се измъкне от един плаж, с прилежащите хотели и полагащите се забавления. Но нищо не идва даром – едно от правилата е да не се записва каквото и да било, и това е именно онази пушка на стената, която рано ни дава да разберем, че държим в ръцете си „писателска“ книга, чиято тема е творчеството.

Кели и Кесел не са написали подражание на „Затворника“, а съвсем самобитно произведение със своя собствена идея. Обаче книгата е останала незабелязана и един кратък поглед към малкото ревюта в Интернет позволява бързо да се разбере защо. На пръв поглед „Плажът“ наподобява твърде много така наречените fix-up романи, които са сглобени от отделни разкази или повести. Има основания за подобни подозрения – няколко от главите са били публикувани в списания за фантастика. Мога само да гадая, дали авторите първо са написали тези отделни произведения и после са измислили подходящо „оправдание“ за сглобяването им в единна книга, или първо са написали книгата и после са изкарали някои и друг непробит долар, продавайки части от нея два пъти.

Книгата е за:

– страдащ автор, с големи високолитературни амбиции, който обаче е изтъкан от съмнения и се намира в постоянна творческа криза – категория, която навярно обхваща почти всички неиздадени и много от издадените писатели;
– размиването на границата между реалност и действителност, при това не е ясно дали героите са живи и обитават реалността на автора, или той напълно се е откъснал от действителността и обитава тяхната измислена реалност;
– кое е първично – идеята, литературното произведение и вълните, които се разпространяват от него чрез въздействието му върху читателите и зрителите, или напротив – житейският опит на авторите и тяхното обкръжение, който се осмисля, синтезира и интегрира (браво на мен, три сложни думи една след друга!) в изкуството;
– раните, особено душевните, и изкуството – стимулират ли го или му пречат?

По някакъв чудодеен начин Кели и Кесел са обхванали тези необятни въпроси в лутанията на главния герой – Шон К. Рийд, бъдещ, а в края на книгата – и реализиран писател. Въпреки интензивните дискусии, героите и авторите не дават ясни отговори на нито един от тия въпроси, нито пък предоставят предписание как се става писател. Думата „лутане“ като че ли е червената нишка, която свързва събитията в романа.

Прави впечатление, че поне на пръв поглед главите са разностилни, но това е резултат от сложната литературна игра, в която двамата автори въвличат читателя. За мен като фен на Чандлър и Марлоу беше особено приятно да чета главата, стилизирана като история за „твърдосварен“ детектив. В нея се появява изненадващ участник и не, той не се казва Филип. Любителите на Гручо Маркс и на сестрите Бронте също ще намерят по нещо за себе си.

В заключение мога да кажа, че това беше едно приятно четиво, много различно по своята вглъбеност от преобладаващия препускащ нрав, който доминира днешната жанрова литература. С удоволствие препоръчвам книгата, най-малкото като стилов и контрапункт на „по-модерната“ фантастика.

Политиката на нашите издателства, разходите за превод и ограничените тиражи едва ли ще позволят „Плажът“ някога да види българско издание, но екземпляри са достъпни за по няколко евро на обичайните места. Колекционните бройки обаче могат да достигнат 350 евро.

Кели е познат с новелата „Мисли като динозавър“, за която печели „Хюго“ през 1995 година и с колонката, която води в сп. „Азимов“ (където от две десетилетия във всеки юлски брой има негов разказ). Кисел е автор на много разкази, но на запад като че ли е по-известен като критик. В мрежата е достъпно неговото есе „Създаване на невинен убиец“ за морала в „Играта на Ендър“.

Моята оценка*:
История – 5
Герои – 5
Стил на писане – 6
Eлементи на изненада – 4
Емоционален заряд – 6
Теми за размисъл – 6
Фантастични елементи – 6
Степен на оригиналност – 5
Старание на автора – 6
Маркетинг, промоция и хитов потенциал на книгата – 3

Обща оценка: Мн. добър (5.20)

* Уговорка: обикновено си правя труда да пиша само за книги, които са ми харесали, и не е за учудване, че оценките ми са високи.