Какво по дяволите се случва в „Най-великият“?
Не, тази статия няма да е отговор на поставения въпрос, тя само го задава, защото авторът не може да си отговори сам. Ревю без спойлери на филма „Най-великият“, вече по кината.
Винаги съм защитавал Джордан Пийл, дори когато мнозина са го хейтили. Get Out беше превъзходен филм, на който щях да дам точки в годишната класация, ако го бях гледал навреме. Us също беше доста добър. Nope! не ми хареса, но не го намразих чак толкова, че да се отрека от режисьора.
Сега обаче Him, пуснат у нас като „Най-великият“, сериозно ме замисля дали не съм бил в грешка. Е, режисьорът тук формално е друг, но маркетингът силно набляга на Джордан Пийл като продуцент, а и той очевидно е повлиял, най-малкото с вдъхновение, така че няма как да разделим този продукт от бранда му. „Най-великият“ е доста дразнещ филм, най-малкото защото е толкова метафизичен, че през повечето време не става ясно какво изобщо се случва. Да не кажем, че сюжетът е изцяло второстепенен и просто извинение за символи, метафори и стилизирани сцени в червено да бомбардират зрителя.
Him смесва спортния жанр със свръхестествената халюцинация и, макар на хартия и като трейлър да е интригуващ, го прави така, че зрителят да се чуди какво точно е халюцинирал режисьорът и какво е пушил, за да го постигне. Учудващо обаче, има своите фенове, особено сред спортистите, които все пак успяват да го разберат и усетят. Те смятат, че човек, който никога не е имал сътресение на мозъка, няма да го разбере, а метафорите и посланията му са наистина силни и хората и критиците просто не ги разбират и затова ги принизяват. Е, аз определено се припознавам в така описаната група.
Мога да ви дам някакво резюме на сюжета поне повърхностно, защото основата става ясна, но съвсем кратичко, защото вие го виждате и в трейлъра, а останалото би било спойлер. Млад обещаващ спортист отива да тренира при най-успешния такъв, за да заеме мястото му. Не бих се ангажирал в никакъв случай обаче да коментирам детайлите, защото те явно са символи на някакви далечни за мен неща. Има разни анализатори из интернет, които ще го направят по-успешно, а на мен не ми е интересно да се ровя чак толкова.
Приемам, че има някакви валидни теми за размисъл, повдигнати от филма (извън очевидната – какво точно гледах и защо). Каква е личността на известният спортист, на идола на милиони фенове, когато той не е пред камерите? Какво е жертвал той, за да стигне до звездния си статут, и какво продължава да жертва? Какво става с него след залеза му? Очевидно не може да се побеждава вечно. Кой печели от цялата работа? Загатва се за връзката между спорта и военната подготовка като начин децата да се оформят в перфектните мъже. За божественото в перфектния мъж, преуспял в спорта. И какво всъщност е перфектният мъж, колко кръвожадност и други качества, на които цивилизованото богобоязливо общество уж се мръщи, включва образът му? Каква е ролята на феновете и семейството в живота и кариерата на спортиста – кога помагат, кога пречат?
Задавайки тези въпроси ясно и с нормална човешка реч, изкарах филма много по-дълбокомислен, отколкото всъщност е. Балансът между спокойната загуба и победата на всяка цена, между обикновения и бога, намирането на оптималната точка по тази скала, към която да се стремим, е нещо, което всеки сам намира за себе си и не е чак толкова сложен избор. Загробването на тези теми под купища символи и метафори не ги прави по-философски, преливането на сюжета в абсурди и хиперболи не усилва ефекта от тях, а даже ги убива. Крайният продукт не е нещо, на което просто да се насладим, а произведение, чиято цел е хората да пишат есета от типа „какво е искал да каже авторът“. Аз обаче с удоволствие загърбих и забравих досадните интерпретативни съчинения незабавно след завършването на гимназията, така че спирам с опитите да го анализирам и разбирам.
Впрочем, няколко пъти „Най-великият“ ми напомни за „Веществото“. Очевидно и хитът на Деми Мур е повлиял на тази продукция. Само че в The Substance балансът между разбираемо логично повествование и сатира, преливаща в абсурд, е нацелен мнооооого по-точно, а визуалният стил и кръглите коридори стоят мноооого по-добре. Джъстин Типинг може само да си мечтае да достигне Корали Фаржеа.
Мога да похваля все пак Марлон Уейънс за добрата игра, която прави. Гледал съм го само в „Страшен филм“, където се забавлява и лигави, но тук определено показва добро актьорско майсторство в сериозна роля. Тайрик Уитърс не ме впечатли с артистичен талант, а само с плочки и сини очи, което не е достатъчно. Между другото, да – ако обичате да гледате голи мускулести мъже, този филм има много какво да ви предложи. Във всички останали аспекти – няма много.
Не знам какво точно съм очаквал от „Най-великият“, но пак съм разочарован. Няколко пъти се облещвах на екрана, в невъзможност да повярвам какво виждам. Вероятно това е била една от целите на режисьора, но аз хич не го казвам в добър смисъл. Оценката в IMDB е 5.4, а в Rotten Tomatoes има 29%, така че поне този път не съм сам в хейта си. Ако това ревю не ви е разубедило да го гледате, имате още време – тепърва ще върви по кината.
Моята оценка:
История – 3-
Герои – 3-
Режисура, ефекти и актьорска игра – 4
Eлементи на изненада – 3
Теми за размисъл – 5
Емоционален заряд – 2
Фантастични елементи – 3
Саундтрак – 3
Старание на екипа – 5
Маркетинг, промоция и хитов потенциал – 3,50
Общ успех: Среден (3,40)