Клонирано нежелание за живот

Не знам защо ми трябваше да си пускам този филм в 12 през нощта, да ме грабне и в 2 часа сутринта вместо да спя сладко, сладко, че после да изкарам поносим работен ден, да сядам да му пиша километрично ревю. Може би е и защото Dual ми напомни на Ich bin dein Mensch, който ме остави с подобни емоции. Не толкова заради сюжета, не толкова защото много ми е харесал или е супер майсторски направен, колкото предизвикания потрес от видяното и пробудените размисли и емоции, които забравям, че мога да имам. Дори не мога да определя как точно ме кара да се чувствам и какво да си извадя от него като поука, объркан съм, но с раздвижени чаркове. Ще поразсъждавам над него в ревюто, а ако и някой друг го е гледал, или се реши да го гледа заради моята препоръка, нека да сподели в коментар своите мисли по темата.

В Dual идеята е следната – съществува технология, която може да ти направи клонинг. Не е евтино, но пък става бързо. Клонингът се позволява само на умиращи хора, като подарък за близките им. Предлага ти се като начин частица от теб да продължи да живее, а опечалените от кончината ти да не тъгуват прекалено. Обаче понякога се случва така, че човекът всъщност не умира, а клонингът вече е направен, обучава се, навлиза в живота на терминално болния и си живурка все по-стабилно. А законът не позволява двама души да живеят един живот и повелява клонинг и оригинал да се изправят един срещу друг в дуел до смърт и само единият да продължи напред. Такава е ситуацията и на Сара (Карън Гилън от „Пазители на галактиката“, „Джуманджи“, „Доктор кой“ и вече редица филми – жената си прави бляскава кариера и тук прави отлична роля).

Концепцията е научнофантастична и даже не звучи особено оригинално, но тя далеч не е най-странният елемент във филма. Потресаващото е, че в тази вселена ВСИЧКИ се държат като клонинги-роботи, не само истинските клонинги-роботи. Главната героиня е абсолютен психопат, ненормалница, която е погребала емоциите си толкова дълбоко, че ако случайно някоя се разбълбука прекалено и стигне до пилешкия й мозък, тя въобще не знае какво да прави и се срива. Приятелят й е такъв безчувствен изрод, че просто нямам думи. Ясно е, че това е сатира и сухото произнасяне на репликите и хиперболизирано ужасното поведение на персонажите е умишлен избор, но някои сцени са просто брутални. Не знам как Сара не утрепва поне гаджето си, но той си го проси. Майка й пък постъпва толкова отвратително, че вероятно би спечелила състезание за най-лош родител.

Егоистичните черти на героите в Dual в отношенията им с близките са преувеличени и хората дори не си правят труда да ги прикриват. Любовта е само имагинерна, всичко е само роля. Ние в реалния свят поне си правим труда да бъдем любезни един с друг, за да не си сговняваме и без друго нелекия живот допълнително. Късметлиите сред нас дори са изпитали и осъзнали дълбоки емоции, били са влюбени, може би даже още са, имат някаква причина да живеят. В този филм всички са актьори в живота си, минават през него с празни съзнания и се опитват да докопат някакъв знак на привързаност от другия, за да се заблудят поне на повърхностно ниво, че имат нещо повече. Естествено, всеки от нас има един такъв психопат заровен в себе си, всеки би могъл наистина да заживее по този начин. Та филмът може би е предупреждение в какви изроди можем да се превърнем ако се отчуждим и самопогребем още повече.

За Сара клонингът явно има и друга функция. Тя го прави не само заради болестта, не само защото явно е моден тренд, който хората в този свят следват без много да се замислят, но и като начин да си оправи живота без да участва лично в процеса. Момичето има някакво желание да се стегне, да накара приятеля си отново да я заобича, да отговори на нуждата от внимание на майка си, но не й се занимава. Хоп, изведнъж идва готова по-добра версия на самата нея, която знае, че ако не се справи като клонинг си заминава директно на боклука и краткият й изкуствен животец ще бъде скоропостижно прекратен. Съответно веднага омайва и гаджето, и майката. Сара ги гледа търпеливо и не се сърди 10 месеца (шокиращо е за зрителя колко помия изяжда безропотно през това време), защото в известна степен е доволна, че пак тя, макар и не баш тя, и гледаща себе си отстрани, си е стегнала живота и най-накрая е отговорила на очакванията на околните.

Не искам да ви спойлвам развитието на сюжета и най-вече края, защото има интрига и двусмислие, но той ме накара да се чувствам още по-гадно. Сара таман започва да се очовечава и накрая бива прецакана заради това. Не става съвсем ясно какъв точно е процесът на клониране – дали всеки клонинг първоначално излиза като празна дъска и постепенно чрез имитация започва да се превръща в оригинала си, или все пак имат и други общи черти изначално. Съответно доколко действията на клонинга на Сара биха могли да са на самата Сара, ако тя беше от другата страна. Разбираемо е какво и защо прави, но все пак е трудно за приемане. Може би помага ако и зрителят е леко психопат като гледа този филм, да може да бъде също толкова безчувствен, колкото Сара се учи да бъде в подготовката си за дуела. А дали пък именно това, че Сара се учи да гледа безпристрастно на труповете и насилието, не й помага да се очовечи? Тоест, може би тук не става дума за липса на емоции, а за твърде много емоции и твърде много страх. Следователно, това психопатско поведение всъщност е защитно поведение – емоциите са страшни, непознати, от тях боли, може да стане лошо, затова дай да ги избягваме с фалшиви връзки и дори фалшиви деца, които винаги ще ти вдигат телефона и няма да те оставят да се чувстваш като самотна бабичка, изоставена от потомството си, какъвто е масовият случай. Явно трябва да приемеш гадното и да се научиш да се справяш с него, за да можеш да продължиш напред и да се захванеш истински с живота си.

Размишлявам си така докато пиша, за да си обясня видяното във филма и посланието на сценариста и режисьора му (Райли Стърнс, за него това е едва трети филм, но явно тепърва ще се превръща в голямо име в арт и инди средите, където виреят загърнатите с шалове сериозни критици). Едно време си мислех, че идеята да имаш клонинг, който да продължи след смъртта ти е много яка. Така на практика ще живееш вечно. Едва при интервюто с Питър Уотс бях открехнат, че това изобщо не е така. Клонингът може да продължи, може да е точно твое копие, но ти, ти самият, пак ще си умреш. Dual съвсем ми разби наивните заблуди, че клонингът би могъл да бъде някакво средство да продължиш напред и да не бъдеш спрян от смъртта си. Защото, за да живееш, се иска повече от това просто да присъстваш в света.

Ох, не издържам, ще ви спойлна и края, защото ме сърби и по него да си размишлявам и да повдигна тема за който евентуално го е гледал. Който не е гледал, да пропусне следващите три абзаца и направо да прескочи на текста след долната илюстрация.

Краят нарочно е оставен отворен за интерпретация. Не става напълно ясно дали оригиналът или клонингът продължава. Така или иначе, то се получава все едно старата Сара е продължила. На мен ми се струва, че клонингът успешно отрови оригинала и положи черешката на тортата си от подмолно и гнусно открадване на живота на жената, платила за неговото съществуване. Приятелят я покрива, защото така си осигурява безоблачно бъдеще, майка й си мисли, че така винаги ще има вярна дъщеричка, която ще й казва „обичам те“. В този случай язък за цялото развитие на Сара, язък за шанса й да си изгради нов живот, като накрая това й изяжда главата, а напред продължава пак старата нещастна и неспособна да се справи с кусурите си Сара, па макар и клонирана. Тази депресираща вселена вече е убила и нейното желание за живот – тя се кара с приятеля си и не вдига вече телефона на майка си, попада в абсолютно същата дупка. Напразно си сложи грях на душата с подмолното убийство на оригинала и лъжата след това, тъй като сега ще трябва да живее като нея, а вече е осъзнала, че хич не й се иска. Дали всички сме обречени на това да поддържаме същата машина и да бъдем смачкани от нея ако си позволим леко да кривнем от предопределения ни път?

От друга страна, ако това не е клонингът, а истинската Сара, която някак е преборила отровата и копието си, нещата хич не изглеждат по-розово. Тя се опитва да продължи стария си живот, защото не познава друг, но той вече съвсем на нищо не прилича. Приятелят продължава със злобните си забележки, а майка й даже живее с мисълта, че клонингът е продължил – така й се иска. Може би даже тримата заедно са планирали отравянето? Сара продължава да е нежелана от близките си, както и се завръща към същия театър, за да запази някакво подобие на живот без самота. Ако това е вярното, то значи тя трябва да се преструва на клонинга си, за да не бъде изоставена отново от Питър. Самият факт, че не се е опитала да смени гаджето и не е изхвърлила майка си от живота си, означава, че не си е извлякла достатъчна поука от цялото преживяване, което пак може да се обобщи с една дума – язък!

Моята интерпретация е, че все пак е продължил клонингът, който тепърва се осъзнава като човек. Това обяснява и нехаресването на мексиканска храна (въпреки че е напълно възможно Сара нарочно да казва, че не харесва мексиканска храна, за да провери реакцията на Питър и с това да се увери, че той я мисли за клонинга). Струва ми се, че Сара би трябвало да е пораснала достатъчно докато се готви за дуела, за да не продължи по същия начин. Но доколкото четох отзиви из интернет, май повечето хора са с впечатление, че именно оригиналът е продължил напред. Водят се разгорещени дискусии по въпроса и се анализира всеки внимателно подхвърлен детайл от целия филм, за да се стигне до верен отговор. Пак казвам, няма особено значение, и в двата варианта финалът е много сдухващ, защото единият индивид е мъртъв, а другият продължава да живее скапан живот.

Колкото и депресиращ да беше Ich bin dein Mensch, там поне имаше лъч надежда, някакъв физически допир до нещо слънчево и усмихнато. Тук и това няма, защото всички са изроди. Много интересно е решението героите да го играят като роботи, много интересни и значими теми за размисъл се повдигат, поне за който има капацитета да разсъждава над тях, да се самоанализира и да анализира околните. Очаквах научна фантастика, а получих психологическа драма и сатира (но не чак толкова абсурдна и насилена, колкото омразния ми Don’t Look Up, със сигурност далеч не толкова плитка) с научнофантастичен елемент, който всъщност е вторичен за разгръщането на идеята. Всъщност всяка добра научна фантастика трябва да бъде такава и именно затова го обичам този жанр – чрез нереална ситуация да извади на показ и да анализира тези човешки черти, които си съществуват реално у нас, да ни накара реално да се замислим и да се подобрим и да пораснем в истинския свят. При всички положения, важното е да се погрижим за себе си и да не се губим в изискванията на близките ни.

Оценката в IMDB не е много висока, филмът със сигурност не е стандартен, разбирам защо хората не се идентифицират с него и не остават доволни. На всичкото отгоре е и бавничък, но аз горещо го препоръчвам. Пак казвам, не защото много ми е харесал, а защото много ме замисли и ми повлия. Трите сцени, в които Сара бива изхвърлена от живота си, ме впечатлиха с брутализма си и ще останат с мен дълго време. Психологическата игра между Сара и клонинга в последната третина ме държа в постоянно напрежение. Препоръчвам го за шалчестите арт-персони, които имат нужда от жанрово разчупване – знам, че за вас sci-fi е несериозен жанр, и се надявам някога да осъзнаете колко грешите и изпускате. Препоръчвам го и за marvel / star wars нърдовете, които са готови да преминат на малко по-зряло ниво от шарените битки. Пробвайте Dual и коментирайте вие какво сте намерили и почувствали в този филм. Може пък и аз излишно да размишлявам и да се превъзнасям върху нещо съвсем посредствено в 3 часа през нощта, но много се радвам, когато филм ме провокира така и силно се надявам този да не потъне в забвение, както май му се очертава.

Би трябвало Dual може да се гледа у нас по Apple tv+.

Моята оценка:

История – 5
Герои – 5
Режисура, ефекти и актьорска игра – 6
Eлементи на изненада – 6
Теми за размисъл – 9
Емоционален заряд – 5
Фантастични елементи – 5
Саундтрак – 4
Старание на екипа – 5
Маркетинг, промоция и хитов потенциал – 3

Обща оценка: Мн. добър (5,30)