„Константин“ – В дълбините на тъмната магия

Преди време бавното и целенасочено завземане на малкия екран от персонажите на DC придоби нова форма в лицето на анти-героя Джон Константин. Пилотният епизод на колаборацията между покровителя на филмовите DC продукции – Дейвид Гойер – и NBC постигна очакваните положителни оценки и стабилен рейтинг, но подобно на „Готъм“, като че ли не беше достатъчен да задоволи мейнстрийм публиката. Ако оставим на страна сериозната критика, коментарите, които плъзнаха из нета, са основно негативни – или за да съм по-точен – че „Константин“ се е доказал като боза, неспособна да стъпи и на малкия пръст на „Стрелата“ и „Светкавицата“, че този път и на „Агентите от S.H.I.E.L.D.“-ския. В действителност началото на новия сериал на DC не се оказа кой знае какъв шедьовър, но пък показа нужния потенциал да се развие в нещо качествено. Именно за това ще се опитам да го защитя доколкото мога.

Пилотният епизод не беше по-различен от почти всеки друг пилотен епизод – 40-минутна експозиция, която прави всичко по силите си да въведе зрителите в колкото се може повече ненужни за момента детайли и характеристики, удобни за двоен епизод. Подобно на немалко сериали, и при „Константин“ това се проявява както с темпо, развиваващо се със стряскаща скорост, което изплюва прекалено много информация, така и с умерено слаби диалози, разказващи и разказващи повествованието, произходи и предистории, непозволявайки на персонажите си да имат повече от два адекватни човешки разговора. Ако това беше филм, щях да съм много агресивен към него, но тук говорим за пилотен епизод – главната му цел е да постави определени граници и посоки, а не да демонстрира какво чудо може да бъде. И точно както „Готъм“ се справи с това (макар че неговият пилотен беше милостив към сюжета и героите си и не се увлече в детайлите им), така и „Константин“ даде достатъчно, че този проблем да е маловажен – въведе качествени персонажи, подлежащи на развитие, и ги постави в нужните ситуации, макар и не мащабни, така че да породят в зрителите наченки на привързване към тях.

Досега съм чел Hellblazer само от Нийл Геймън и нямам почти никакъв спомен от филма с Киану (като гледам и за него има основно крайни, смесени чувства), така че ще се наложи да изследвам сериала главно като самостоятелна продукция на NBC и DC – ненужно е да претендирам за каквито и да е повече от основни познания. Но имайки предвид комиксите на Vertigo, има едно много важно сравнение, което трябва да изтъкна. И то е колко перфектно пасва Мат Райън на първообраза – едно на ръка е правилно реализираният дизайн на героя, но кастинг изборът за Джон Константин (нещо, което си личеше от трейлърите всъщност) е идеален и отдаден на оригинала. Райън с лекота успява да вплете част от емоцията, чара, драматизма и мистерията, които едни от най-великите имена в комикс бранша са създали за окултиста през годините. (И тъй като от Ubisoft едва ли биха ни позволили някога отново да чуем гласа на Едуард Кенуей в Assassin’s Creed, тази продукция ще ни даде предостатъчно от епичния му акцент.). Сам по себе си Константин-ът, когото изигра Киану Рийвс преди десет години, въпреки огромното ниво на badass, не е Константин-ът, когото заветът на комикс сагата заслужаваше. По всичко личи, че NBC и Гойер са намерили правилния човек за ролята и съм много любопитен докъде биха отвели актьорските умения на Райън, които имам усещането, че никак не са за подценяване. Разбира се, има ги и двата проблема, за които всички говореха преди няколко месеца – замаскирането на характерното за Джон пушене (което е разрешено в други NBC сериали) и затриването на бисексуалността му. Виждам как това решение на Гойер би било трън в задника на много от комикс феновете, но за сега и двете не пречат, поне на мен, защото не нося никакъв емоционален багаж към демон-хънтъра, а и препълненият сюжет като че ли нямаше някаква крайна нужда от тях.

И докато съм на тази тема, ще обърна внимание и на останалата част от каста. Мястото на дамата в беда този път бе заето от Лив, изиграна от Луси Грифитс – млада и на пръв поглед обикновена мома, чийто произход по неволя я обвързва както със свръхестественото, така и с Джон. Въпреки че сюжетът отрази внимателно немалко характерни за нея черти, до края на епизода тя така и не се разви в нещо, различно от машина за плюене на въпросите, чиито отговори искаше публиката да чуе. Отново – нямам намерение да виня сериала за това, тъй като такава е самата концепция на пилотния епизод и мястото на Лив в него е именно да избутва повествованието (но пък от друга страна това не беше така при Gotham, който въведе доста по-обширна палитра от персонажи и някак успя да постигне внушението, че те СА важни – нещо, което като че ли тук не се усети въобще). По-големият проблем при Лив е, че въпреки това тя успя да се установи като интересен придатък на отбора на Константин и е персонаж, подлежащ на развитие. Все неща, които няма да бъдат реализирани занапред. Нямам точна информация относно защо Гойер и NBC са преценили да отхвърлят Грифитс като част от бъдещето на продукцията, но правейки това, те обрекоха Лив да си остане гореопомената посредствена машина за плюене на въпроси, а не да се превърне в качествения пълнокръвен персонаж, който можеше да израсне оформен и значим. И така присъствието й в епизода, мистериите, които той обви около нея, и важността около способността й да вижда демоните зад маските им, се оказаха напълно излишни.

Тъй като сюжетът основно се фокусираше върху действието и тези двамата, а бе едва 40 минути, останалите трима герои останаха леко на заден план, но са не по-малко любопитни. Имаме безсмъртния другар и таксиджия, който най-вероятно ще умре завинаги някъде в бъдещето – Чаз, изигран този път за щастие от Чарлз Халфорд (*поглежда гневно Шая ЛаБаф* ЗАЩО?!). От малкото видяно си личи, че той ще въплъщава разума на Джон, което поставя подходяща почва за развитието на взаимоотношенията им. Имаме си и ангел в лицето на Мани, най-вероятно Имануел (Харолд Перино) – неговата роля е да напомня по досаден начин на Константин, че ако помогне на Рая, ще получи в замяна изгубената си душа, и да демонстрира сексавите крила, които ангелите в „Свръхестествено“ така отчаяно заслужаваха. В противовес на всичко окултно и магично, епизодът въведе и тек-гения и супер-хакер Ричи (Джеръми Дейвис), който, съдейки по обтегнатите му отношения с Джон и неприятното им минало, едва ли ще виждаме често, а когато се случва, ще е в екстремни и емоционални ситуации. Към тях премиерата добави и поглед към заместителката на Лив – Зед Мартин, която явно има някаква несподелена подсъзнателна мания към окултиста. Доколко сезонът ще позволи на нея да се развие и дали ще стане неотменна част от живота на Джон – не знам. Нещо, което ме бърка относно нея (макар че ако не греша, дори и в комиксите тя се води любовен интерес на Константин по едно време), съм забелязал, e един шаблон при женските персонажи на Гойер, който никак не ми се нрави („Демоните на Да Винчи“, „Черният Рицар“ трилогията и „Човек от Стомана“). Той изгражда стереотипния протагонист, тип ексцентричен рицар на бял кон, и му лепва по една красива дама в опасност, която секундата, в която го види, вече съществува да му влезе в гащите, като до края на сюжетната линия си е намерила пътя до там (Лукреция, Лоис, Талия). Не знам, наистина не вярвам, че е особено трудно да създадеш женски образ, който да съществува за себе си, а не под формата на скучен любовен интерес, който мъжкият протагонист да вее наляво-надясно, така че се надявам Зед да е изключение. Личи си, че е удобен похват, но поне на мен ми омръзна да гледам едно и също. Предполагам, че ще го разберем в следващия епизод.

Като цяло пилотът нямаше кой знае каква история, нищо особено скучно, нищо особено вълнуващо – демон на свобода, два-три екзорсизма, наченки на хорър елементи – макар че ме съмнява да продължи в същата посока, и много много експозиция. Въпреки това аз лично намерих в героите, актьорите, атмосферата и концепцията предостатъчно потенциал, за да му се доверя и занапред. Помогна и присъствието на приятното NBC усещане, което носят примерно „Досиетата Грим“, „Ханибал“ и „Черният Списък“. За разлика от „Готъм“, който с първия си епизод не отвори път към бъдещи сюжетни линии, „Константин“ като че ли даде доста – от майката на Джон до провала в Нюкасъл – все неща, които бих искал да бъдат изследвани до края на сезона. Отдаде и нужния респект към DC с препратки към Doctor Fate, Ibis, Кутията на Пандора (която бе от съществена важност за събитията в комиксите миналата година – Trinity War/Forever Evil) и други мистични аспекти от историята на издателството. Или иначе казано имаше всичко, от което една премиера на сериал, базиран на комикс, се нуждаеше.

Не знам дали този потенциал, който открих, ще се изгради в нещо силно и качествено, но след пилотен епизод като този, съм сравнително обнадежден. Имам пълното доверие на NBC, защото досега не са ме разочаровали, и ме съмнява да го направят точно с Constantine. А иначе, ако още не сте го гледали и ви трябва нещо окултно с нотки на мистерия и хорър, или просто ви липсват първите три сезона на „Свръхестествено“, мисля, че това ще ви се хареса – на пръв поглед доставя всичко, което хайпът и трейлърите обещаваха, и каквото се очаква от сериал с подобна концепция.

Препратки:

1. Ravenscar Psychiatric Facility For the Mentally Deranged – институтът, с който пилотният епизод въвежда протагониста си, е известен с това, че Джон в действителност е бил настанен там в рамките на три години след първия си и неуспешен екзорсизъм. На страниците на комиксите от 1978 до 1980 лудницата е носила друго, но близко название – Ravenscar Secure Facility for the Dangerously Deranged. По-късно сградата бива трансформирана в хотел и става собственост на Джон.
   2. Доктор Роджър Хънтуун – интервюиращият Константин психиатър в една от началните сцени е познат (силно казано) на DC феновете като писателя на научния труд Pow! Psychology: Understanding the Super-Men (and Women), който изследва заплахите, които свръх-хората носят на човечеството и тяхното ежедневие.
   3. Ричи Симпсън – хакерът в епизода, на пръв поглед леко маловажен, всъщност има доста характерна комиксова история. Предупреждавам, че това може да се счете за спойлер. Роботите играчки, подредени на работното му бюро, тийзват потенциалното за героя в сериала бъдеще, тъй като на страниците на Hellblazer съзнанието на Ричи бива дигитализирано с цел да бъде свалено в ново механично тяло – план, който се обърква и води до трансформирането на Ричи в техно-демон.
   4. Шлемът на Фейт – Doctor Fate несъмнено е един от най-емблематичните мистични супергерои на DC. Присъствието на шлема му в мазето на бащата на Лив създава предпоставката да срещнем поредния му повелител и по-нататък в сериала, подобно на присъствието му в „Смолвил“ на CW.
   5. The Ibistick – в същата сцена точно зад витрината с шлема може да видите и The Ibistick – магическа пръчка, създадена в Древен Египет за принц Аментеп, който използвал почти неограничените способности на артефакта, за да защитава себе си и умиращата си любима. След събуждането си в модерния свят принцът приел името Ibis the Invincible (Ибис Непобедимия).
   6. Кутията на Пандора – Още един важен предмет от окултната история на DC е намерил мястото си в мини-музея на бащата на Лив – триокият изкуствен череп, показан в епизода е всъщност Кутията на Пандора – източникът на всички грехове на Земята. Артефактът игра много важна роля миналата година в комиксовата арка Trinity War, изправила трите настоящи Justice отряда във война за притежанието му – конфликт, който доведе до първата арка от Новите 52 – Forever Evil.
   7. Университетът Ivy – заведението, което се води работно място на Ричи, е известно на комикс феновете и с още нещо. Преподавател там е бил и Рей Палмър – героят, носещ името Атом – който понастоящем управлява Queen Consolidated в сериала на CW – Стрелата.
   8. Отново в мазето на една от дъските е записано More Than This огледално. Въпреки че това не е задължително препратка, този маниер е характерен за заклинанията на една от най-съществените магьосници на DC – Затана.