„Константин“ – саможертва и обич

Тъй като изгледах четвърти епизод на „Константин“ още преди да приключа с предходното ревю, вече знаех какво ще пиша в това. “A Feast of Friends” е епизодът, който започна да развива онзи потенциал, за който говорехме четирите седмици, пънещ се да изплува на повърхността още от премиерата на продукцията. Истинската емоция и истинското привързване, които исках да изпитам, отсега нататък ще се коренят именно в тази точка от първи сезон на „Константин“.

Необходимо е да се спомене, че от всички комиксови адаптации, правени досега, “A Feast of Friends” е едно от малкото изключения, които се стараят да останат верни на оригинала и го честват колкото се може по-достойно (макар и с някои съществени промени). Базиран на първите два броя на Hellblazer от 88-ма година, епизодът едновременно дава възможност на зрителите да надзърнат зад маските на Константин, разкривайки ранимостта и зависимостта му от другите, и демонстрира на закостенелите фенове, че дългите години изграждане на тези персонажи също са от значение и комиксът не е просто случайна отправна точка.

Сюжетът въвежда Гари Лестър – бивш приятел на Джон, проблемен наркоман и поредното въплъщение на провала в Нюкасъл. Също преследван от случилото се с Астра, в опита си да стори добро, той успява да отприщи катастрофа, която го връща в живота на Константин. Отначало Лестър – като персонаж – на пръв поглед не е кой знае какво. Представен като един от онези незапомними индивиди, които се мярват веднъж-дваж в сериал, за да избутат повествованието на някой случаен епизод, той се доказва като нещо повече. Не защото се развива особено като образ или успява по някакъв начин да превъзмогне проблемите си, а заради огромната палитра от взаимоотношения между него и Джон, събрани в четиридесет минути. Сред тях несъмнено силно се откроява един нюанс в главния герой, който до сега се губеше зад фасадата на арогантността му – привързаността на Константин към хората, които целенасочено или не е завлякъл надолу със себе си, и вината, която носи от тяхно име.

Всъщност това е и най-същественото в целия епизод – не суданският демон на глада, вилнеещ напосоки, а видимо безкрайният конфликт на най-пострадалите от Нюкасъл с вътрешните им демони – сантимент, който намирам за много важен и подходящ за този етап от развитието на сериала. “A Feast of Friends” можеше съвсем спокойно да опише един псевдо-драматичен, обикновен и успешен лов на седмично чудовище, но вместо това задълба точно там, където трябваше – емоциите, чувствата и мотивациите, ръководещи Гари и Джон. За това и мястото на Зед в случващото се бе намалено до поведение на супер-бавачка с пет-шест реплики – епизодът не се нуждаеше от нищо повече, за да наблегне на важните неща.

Виждам, че има обидени от това, че след два епизода на самодоказване Зед е заслужавала нещо повече от това да прекара цялата криза забутана в мазето, но истината е, че тя показа нещо повече. Въпреки че не бе въвлечена в целия екшън с преследването на демона, Зед добави едни от най-важните щрихи, нужни за изобразяването на Лестър. С персонажи, а и хора като него, е почти невъзможно да знаеш със сигурност дали биха били достатъчно силни да поставят зависимостта си на заден план, но Зед го видя и го повярва – вината, отчаянието и борбата, които Константин отказваше да приеме за истина. И едно нещо, което ме стисна за гърлото към края на епизода – “Той те обичаше.”. Може да мине за обикновена реплика, избор на произволна дума, но не е. С лекота изразът можеше да е “Той ти вярваше.”, “Той ти имаше доверие.”, “Той държеше на теб.” и пак щеше да постигне същия ефект в и без това болезнената ситуация. Но Зед използва точно тази конкретна дума, защото противно на волята си, два пъти бе заключена в главата на Лестър – сред огромното ниво на психическа и физическа агония тя е открила точно тази една мотивация. Не е Астра – тя е вината. А е Джон. Щях напълно да пренебрегна тази реплика, ако бе дошла от устата на Лив, защото тя с нищо не би допринесла за автентичността на “обич”, но Зед, макар и накрая, добавя цял един пласт от емоция върху вече изградените отношения между Константин и Гари. Това е всичко друго, но не и безполезност. Всъщност с малкото си реплики в “A Feast of Friends”, присъствието й бе сто пъти по-удовлетворяващо от това в предните епизоди. И все повече се радвам, че се отървахме от Лив толкова рано.

Епизодът въведе и още един представител на окултното в лицето на Номмо (Doctor Mist), чиято цел бе да напътства Константин в издирването на демона Мнемот. В комикса мястото му в сюжета бива запълнено от Папа Миднайт, но шаманът беше точно това, от което атмосферата на епизода се нуждаеше. И все пак – макар че сцената между него и Джон бе визуално впечатляваща, моралният ми компас в този момент тотално се обърка. От една страна имаме конфликта на Гари с наркотичните вещества, които го превръщат в ходещия труп, който е – очевидно негативен поглед върху зависимостта му, макар и понякога да му помага да избяга от себе си. От друга обаче – употребата на наркотик от Константин, за да реши настоящия си проблем. Разбирам, че епизодът целеше да е крайно провокативен и отчасти гнусен, но просто ми бяга какво внушение се очакваше да получа – че употребата на опасно пристрастяващи вещества е приемливо, ако не им позволяваш да те определят и контролират? Разбирам, че не е задължително да се уповавам на морал докато гледам сериал (HBO отдавна се постара да ме отучи от този навик), но точно това… като че ли не ми се понрави особено – не толкова заради самия проблем, колкото защото се получи странна липса на синхрон в доста стегнат епизод.

Но нещото, което ме спечели напълно, се състоеше в последните няколко сцени и по-точно саможертвата на Гари. Имайки предвид как ритуалът за запечатването на демона в Hellblazer е лишен от сантимeнтите между двамата, съм доволен, че писателите са решили да отделят финалния съзнателен момент на Гари на чиста и адекватна емоция. Казвам “адекватна”, защото саможертвата е едно от вечните клишета, когато стане въпрос за героизъм, и обикновено се изобразява вербално с “О, да, сега ще се пожертвам за света или ей онея хора в другата сцена. Целият ми живот е водил до този момент. Въх, муш, уби ма.”. Тази саможертва обаче бе поднесена както трябва, защото Гари реагира логично на манипулацията на Джон, в същото време осъзнавайки, че заключването на Мнемот в тялото му е правилният ход.

Ще ми се да го погледна и от друг ъгъл – като самоубийство (защото на теория е и това). Противно на стереотипното мислене, за да си отнемеш живота е нужно неимоверно количество сила и смелост. Това е важно да се спомене, защото в случая имаме мъж, който е прекарал по-голямото време от съществуването си слаб и страхуващ сe. Тук той не се изправя само срещу Мнемот, но и срещу собствените си демони и демонстрира на себе си, че не е безсилен пред тях. В крайна сметка Гари не се жертва за света или за Джон (макар и за тях също), а именно за себе си. Защото точно в този момент той не е счупеният наркоман, чийто живот е бил поредица от провали, а мъжът, заключен зад зависимостите, мъжът, който е искал да бъде в Судан, и мъжът, който Астра е заслужавала. Настоявам да изтъкна това, защото направих грешката да прочета интернет коментари. И точно заради всичко, което изписах горе, не мога да се съглася, че епизодът изобразява един наркоман, който става единствено за пренебрегване и жертване вместо за спасяване. Няма да лъжа – виждам как епизодът може да се изтълкува и така. Но от всички досега, точно “A Feast of Friends” със сигурност не е дотам елементарно и повърхностно написан. Сега се надявам да не съм единственият, който забелязва това, защото новината, че не беше поръчан цял сезон, не вещае нищо добро. Въздигащият се Мрак май в действителност се задава. И е NBC.

За финал искам да се извиня за огромното забавяне, но времето ми е твърде ограничено, тъй като влизам в изпитна сесия. По този повод ще предам временно щафетата на Станимир, който ще поеме следващите няколко епизода, а аз ще се върна към края на месеца.

Препратки:

• Гари “Газ” Лестър – подобно на персонажа от сериала, прототипът е проблемен, стар приятел на Джон, но първите два броя на Hellblazer го изобразяват като манипулативен задник, който си заслужава съдбата. Константин също е доста различен в дадената ситуация и се наслаждава достойно на жертвата.
• Доктор Мист – Номмо е безсмъртен шаман, живял над 10 000 години, който владее всякакви мистични умения. В рестартираната DC вселена на Новите 52 за кратко е и член на A.R.G.U.S., познати на масовата публика от сериала Arrow, но впоследствие ги предава, за да преследва собствената си агенда.