Кошмари в офиса

На пръв поглед, сериалът „Разделяне“ не звучи кой знае колко интересно. Някакви хора си разделят спомените между офиса и личния живот – голям праз. Всички ходим (или сме ходили/ще ходим в някакъв момент) на работа и знаем какво е. Първият поглед и краткият синопсис обаче лъжат! Карат ни да подценим сериала, а той всъщност е великолепен! Съчетава дълбока научнофантастична концепция с трилър, мистерия, напрежение и обрати. Зарибява и впечатлява. Замисля и провокира. Направен е със старание и има какво да ни каже. Толкова е много, че ми отне две седмици да напиша ревюто.

Историята започва от гледната точка на симпатичната девойка Хели. Тя се събужда върху конферентна маса в заключена стая и не помни нищо за себе си. Сама е сред бели стени и объркан глас й говори странни неща през микрофон. Постепенно Хели разбира, че тя е там напълно доброволно. Съгласила се е да работи за корпорация Лумън след като премине процедура по Разделяне. От постъпването й на работа нататък тя живее два живота, като в нито единия не помни нищо за другия. Де факто тялото й вече се поделя от две различни личности. Едната си прави каквото си прави навън, а другата съществува само и единствено в неутрално оцветения офис.

През същата процедура са минали всички служители на компанията, включително и Марк – с него се запознаваме доста по-обстойно, тъй като прекарваме много време не само с вътрешния му аз, но и с външния, тоест, опознаваме го от всички страни. Марк има основателна и разбираема причина да се подложи на Разделяне – жена му е починала и мъката по нея го съсипва. Изключването на тъгуващия му външен аз за 8 часа на ден е най-близкото докосване до душевен мир, което той може да си позволи. Поне в офиса той може да функционира без да е във всепоглъщаща депресия.

Хели бързо намразва офиса и прави всичко възможно да избяга от него. Външният й аз обаче не позволява. Хели отвътре изобщо не подозира за мотивите на Хели отвън да се подложи на тази процедура. Хели отвън пък изобщо не се интересува от тегобите на Хели вътре – нали тя самата не ги помни. Получава се така, че Хели отвътре е робиня, изкупителна жертва на външния си аз. Докато Марк се справя добре и дори е повишен в мениджър на малкия си екип. Той е съгласен с това да не знае какво реално върши и няма проблем с факта, че не съществува извън офиса. И по-добре, защото реално вътрешният му аз живее с повече удовлетворение, бидейки невеж за обстоятелствата навън. Е, разбира се, това статукво ще се промени с влизането на Хели в екипа, както и с появата на бившия колега на Марк, Пийти, във външния свят. Но оттук нататък всичко друго са спойлери на една заплетена и емоционална история.

Лично аз виждам в Severance остра и безмилостна критика към корпоративния живот. Мислех дълго и пространно да анализирам всички ужасяващи аспекти на работата в офис, които сериалът хиперболизира и прави да изглеждат дори още по-отвратителни, отколкото са в реалността, но след разговор с приятел (да го наречем Ербит Каров), който също изгледа сезона, съм разколебан. Той има тотално различен поглед върху нещата. Толкова противоположен на моя и толкова изненадващ, че се чувствам длъжен да представя и двете гледни точки, макар и да не променям своето възприятие.

Да вземем, например, сцената от края на трейлъра. Шефката, г-жа Хармъни Кобел (да, шефката се казва Хармония), поздравява Марк за повишението и му казва, че „ръкостискане е достъпно при молба“. Марк моли за ръкостискане и тя се стъписва – не е очаквала, че той наистина ще се възползва, а на нея ще й се наложи да го докосва по ръката. В крайна сметка неохотно се съгласява и ръкостискането се случва. Без изобщо да се замислям и да анализирам, първоначалната ми реакция (извън смеха над абсурда) е отвращение. В този корпоративен свят човешкото докосване е толкова нежелано, че се допуска само при извънредни ситуации, и то по задължение. Такива сцени ме карат да искам да си прережа вените. Това е част от най-ужасния ми офис кошмар, една от причините да изкарам 10 години като фрийлансър, преди най-накрая да си намеря работа на трудов договор като нормален човек. Човекът в корпорацията не е личност, той е роб, зъбно колело в огромната машина. Трябва да общува с равен тон и да говори по същество, така както един компютър би предал съобщение в json-формат на друг компютър. Немислимо е да образуваш приятелства и да общуваш с другия човек като с човек. Вие не сте там, за да си бъбрите, а за да работите, и общуването служи само за предаване на служебна информация.

Ербит вижда в тази ситуация точно обратното – уважение към личността. Не всеки иска да бъде докосван, някои просто искат да работят, защото им харесва. За тях удоволствието е в добре свършената работа, а не в бъбренето и навлизането в личното пространство. В този смисъл протоколът, позволяващ докосване само при извънредни ситуации и изрично отправени покана и молба, защитава човека. Той може да се фокусира върху това, което го прави ефективен, да бъде спокоен, че личното му пространство е непристъпно. Така и така извън офиса е длъжен да допуска прегръдки и целувки от роднини и приятели за щяло и нещяло, принуден е да участва в тъпи разговори на маса и да отговаря на неприятните им въпроси, защото такъв е етикетът сред обществото – нека поне в офиса да функционира свободно, без тормоз от хора, които си пъхат носовете, където не им е мястото. Признавам, че сериалът дава основания за тази гледна точка в лицето на откачения зет на Марк (съпругът на сестра му е вечно полунапушен) и нахалните семейни приятели.

Да вземем и друг пример – поведението на г-н Милчек. Той е нещо като посредник между екипа на Марк и г-жа Кобел. Свежда инструкции от висшия мениджмънт до екипа, контролира ги, помага им при нужда, инструктира ги какво да правят в непознати ситуации, окуражава ги. Аз виждам в него отвратителен лицемерен робот. Усмивката на Милчек е фалшива до безобразие. На него не му пука за личността, той просто прави всичко възможно машината да работи и елементите й да са на място. В случая, елементът е човек, а човеците обикновено реагират добре на усмивки – затова и той се усмихва. Но му личи, че е ужасно неискрено. Говори със зловещ глас и гледа с празен поглед. Служителите по-скоро се страхуват и крият от него, защото той раздава и наказанията. Наградите му пък са брутално безсмислени, отново жива реализация на най-противните ми офис кошмари. Бъхтиш се няколко месеца, постигаш добри резултати и накрая фирмата чрез г-н Милчек те награждава с какво? Гумички, капани за пръсти (хартиени лентички, които да си мотаеш около показалците) и, при специални постижения – гофретено парти. Апотеоз на безсмислените боклуци, които трудно биха мотивирали интелектуално предизвикано дете да си напише домашното, камо ли възрастен човек да даде максимума от себе си на работа. Ако някой мой мениджър си позволи да ми предложи канцеларски материал от магазина за левче като награда за наистина добре свършена работа (вместо, например, повече дни платен отпуск или солиден паричен бонус), ще вдигна скандал до небесата и ще напусна с гръм и трясък. За щастие, не работя в такава компания, но такива места все още наистина съществуват. На една приятелка й подариха за три години във фирмата с по средно два часа извънредно неплатено работно време всеки ден… папка! Не знам дали съществува по-голяма обида от това да работиш за хора, които принизяват труда ти до ненужен боклук, който така или иначе раздават безплатно с килограми по изложения и промоционални събития. Комбинирайте това с фалшивата, но настойчива усмивка на г-н Милчек, който ви дебне постоянно да не сбъркате, и получавате рецепта за самоубийство.

Ербит отново е с коренно противоположно възприятие (чудя се, дали наистина го мисли, или просто ме провокира да не съм толкова краен в своето). Той вижда в Милчек истински добронамерен помощник. Усмивката му е до уши, всички лицеви мускули участват в нея, тоест е искрена. Милчек вярва в компанията и иска служителите й да се чувстват добре. Искрено се опитва да помогне на хората да си свършат работата, защото така всички ще са доволни. С най-голямо удоволствие ги награждава за постиженията им, а те самите са благодарни (което е факт – Ървинг дава душата си за фирмата и със сълзи на очи цитира речи на създателя, а Дилън се гордее с натрупаното количество капани за пръсти и всички изядени гофрети и пъпеши). Грижи се за служителите като за свои деца, старае се да бъдат продуктивни, мотивите му са чисти и ясни.

Друг интересен момент в спора – за мен офисните приятелства не са приятелства, а изкуствени връзки. Те са принудени да бъдат приятели, просто защото няма други хора в света им. Какъв приятел може да бъде Марк с Ървинг, при положение че вторият постоянно досажда с бюрократични простотии от протокола и с комунистически плам повтаря брътвежите, наречени „корпоративни ценности“? Марк позволява на Ървинг дразнещото поведение, а после го подкрепя в забежката с колегата от другия отдел и се опитва да му угажда, просто защото е нормален човек. Съекипниците си говорят, понякога и закачливо, не защото кой знае колко се харесват, а просто защото нямат друг избор.

За Ербит обаче офисът е място, където колегите формират силни връзки помежду си. Те се сприятеляват и това допълнително осмисля живота на вътрешните им аз-ове, което прави ситуацията им доста по-приемлива. Изчистен от отношенията с хората в предишния ти живот, в офиса можеш да развиеш нови ценни познанства с интересни хора.

За да ви стане ясно защо по критерия „Теми за размисъл“ ще напиша на Severance по-висока от максималната отлична оценка, ще продължа разказа си за спора ни с Ербит с още един последен пример. Самата концепция на това да имаш отделни личности за живот и работа е страшно депресираща за мен. Външното аз де факто живее само за няколкото си свободни часа вечерта и за да спи. Евентуално и за уикенда. Това е мрачно и откъснато от света съществуване. Вътрешното пък е направо прецакано отвсякъде. Представете си да съществувате само и единствено в офиса, без никакъв сън, без никакво развлечение (гофретеното парти с колегите два пъти годишно НЕ СЕ БРОИ!!). Свършвате работа, изморени сте, слизате с асансьора по пътя към свободата и… в следващия миг отново се качвате, преоблечени и изкъпани за следващия работен ден. Не можете да си тръгнете, защото външното ви аз не е съгласно. Не можете да правите нищо друго, освен да се борите за гумички и капани за пръсти. В работната атмосфера духовното е на толкова ниско ниво, че клиширана селф-хелп самопубликувана, която навън впечатлява само откачалки и наркомани, вътре се превръща в Библия и вдъхновяваща високомъдра литература. Ужасното е, че това не е много далеч от реалния ни живот. Всички елементи от работното ви ежедневие, които ви тежат и смазват психически, но търпите, защото ви трябват пари, в тази концепция са умножени по хиляда. В този смисъл, аз напълно се идентифицирам с Хели и нейното „свобода или смърт“.

Ербит отново вижда нещата позитивно и ми се възмущава на циничния поглед. За него има огромна полза в това да разделиш личния от служебния си живот. Представете си колко по-ефективни ще сте, ако не си носите личните проблеми на работа. Ако можете да се фокусирате върху задачите, без да тъгувате за умрелите близки, да се чудите защо сте самотни, да се грижите за проблемите вкъщи – вие ще сте не само по-ефективни, но и по-щастливи. Същевременно, ако работните тегоби, крайните срокове, неразбирателствата с шефа и т.н. си остават само в офиса, то навън вие ще сте много по-освободени и безгрижни. Ще можете да се фокусирате върху отношенията си с близките, без постоянно да им се оплаквате какво е станало днес на работа. Освобождаваме се от чуденето как да поддържаме баланс между двете, защото Разделянето го прави вместо нас. Марк е донякъде пример за такъв успех – при него е силно да се каже успех, предвид мъката по починалата му жена навън, но все пак в неговата ситуация се извлича оптималното от разделянето на двата живота. В известен смисъл, дори Хели си има своята причина да съществува така, макар и с такъв остър дисонанс между вътрешния и външния аз.

Явно личната ви представа какво е да работиш в офис влияе много стабилно на това как ще възприемете и сериала. За мен надписите по офисните стени от типа „Бъди ефективен“, „Добре дошли в нашето семейство“, „Работата прави свободата“ са безлични, обидни, дехуманизиращи, подходящи за антиутопия и вярвам, че това е идеята на сериала. Те целят да ви направят послушни роби, да изцедят максимума от вас за работодателя, без да им пука ни най-малко за вашите цели, желания и нужди (поне не и над минимума, необходим да ви задържи в руслото). Вие сте един от многото, просто служител, едно от магаретата в каручката, което ще се движи по-бързо ако му размахат морков или го ударят с пръчка. За Ербит това са наистина мотивиращи и приветливи фрази, помагащи на човека да реализира своя пълен потенциал, да живее максимално добре както на работа, така и извън нея. Плод са на искрено желание за създаване на всеобщи ползи и щастие. А една от идеите на сериала е да ви покаже ценността на офисните практики.

Както и да е, това май е първото ми ревю, в което отделям толкова много текст за темите за размисъл, донякъде провокиран от спора с Ербит. Но сериалът наистина го заслужава. Хем е фантастика, хем е изключително близък до нас, офисните плъхове. Разглежда свръххиперболизирано реално наболели въпроси, които вълнуват цялото работещо човечество.

Много е важно обаче да не останете с впечатление, че това е единственото предимство на сериала. Да, критиката и размислите върху съвременния корпоративен живот е фундаментален елемент за „Разделяне“, но той е превъзходен и в много други аспекти.

Намирам историята за отлично разработена (макар и не стопроцентово оригинална), а персонажите – за триизмерни и интересни. Количеството герои далеч не е голямо и де факто ние истински се фокусираме само върху трима от тях – Марк, Хели и г-жа Кобел. Другите колеги са второстепенни. През първите 8 от общо 9 епизода виждаме извън офиса само Марк и г-жа Кобел. И въпреки това сюжетът е богат, оплетен, напрегнат и интригуващ. На моменти темпото е малко бавно, но никога безсмислено протяжно. Няма епизоди, в които да не се случва нищо – във всеки има развитие на сюжета и задълбочаване или изясняване на мистерията около Лумън. В последните серии има стабилно количество обрати, за част от които ме е яд, че не се сетих навреме, но бях толкова пленен от цялостната презентация, че не съм се и опитвал да предугаждам – просто се оставих на кадрите да ме водят из зловещите бели коридори, широко отворените офис пространства и обърканите мозъци на борда, мениджмънта и служителите (и сценаристите).

Като заговорихме за обстановката – имам много хвалби за изписване относно декорите и атмосферата. Отново, офисният ми кошмар, умножен по хиляда (или пък перфектните за Ербит приветливи и неутрално-неинвазивни работни помещения), но с бонус – мистериозна ретро обстановка. Мониторите са от старите, с електроннолъчеви тръби. Клавиатурите са закръглени, като от футуристичните филми на 60-те години. Дизайните са изчистени и абстрактни, дори на моменти прекалено абстрактни и сюрреалистични. Създават едно усещане тип „Туин Пийкс“ – всички са луди и няма смисъл да търсиш нормалност, но точно в това е смущаващият чар на това място. На моменти сцените в офиса се развиват като сънища, което ме усъмни дали пък целият корпоративен сюжет не се развива в главите им и експериментът да е всъщност психически, а не физически. Но студенината на белите панели се пренася и навън – градчето е потънало в сняг, сградите са в сиви и сини тонове. Тъй като служителите са в офиса в светлата част на деня, навън ги виждаме предимно по нощите. Така обстановката извън Лумън е не по-малко сдухваща, отколкото вътре. От време на време се получават и други визуални преливания от единия в другия свят. Преди да се отвлека съвсем в литературно-интерпретативното съчинение, ще обобщя това, което искам да кажа – хората много добре са помислили какво точно и как точно да вкарат в кадър, режисурата и декорите са старателно планирани и изградени. Понякога абстракцията и сюрреализмът дразнят и отнемат от научнофантастичната стойност на творбата, но тук двете се съчетават и допълват много добре. Бонус точки за break room.

Актьорската игра – супер. С Хели и Марк успяваме да се идентифицираме веднага не само защото са добре представени като персонажи, но и защото актьорите ги играят отлично – като хора, попаднали в странна ситуация. Патриша Аркет пък е феноменална като г-жа Кобел. Тя е най-интересният и загадъчен персонаж, доста е откачена и ролята й изисква много широк обхват – от абсолютна мъртвешка апатия до експлозивно-експресивни изблици. Ще се радвам ако следващите сезони задълбаят повече в тази героиня и се възползват още повече от таланта на актрисата. Предполагам, че и режисьорът Бен Стилър, и главният актьор, Адам Скот, тъй като са известни предимно с комедийните си превъплъщения, тук много са се постарали да направят сериозни роли и да покажат, че могат повече. Определено успяват.

При пространно разгледаните теми за размисъл и драматични истории, не си мислете, че сериалът е без хумор. Напротив, има го, но в правилна мярка и с доста черен цвят в него. Хем ви разсмива и намалява депресивността на внушенията като цяло, хем допринася към тях, защото основата му си е реална и не много весела.

При цялата студенина, лъхаща от Severance, аз не мога да го препоръчам достатъчно горещо. Засега е най-добрият сериал тази година, подозирам, че ще си остане и до края. Не е екшън с престрелки и зрелища, но пък е дълбоко и актуално мисловно упражнение с особена красота. Първи сезон завършва с много як клифхенгър (впрочем, и тук мога да пиша много похвали – повечето сериали не биха се осмелили да допуснат толкова промени в статуквото на сюжета си, но в Severance, подобно на The Good Place, си позволяват да придвижат историята смело напред и да подготвят по-различна концепция за втори сезон). Вече знаем, че ще има още серии, макар да не знаем кога точно да ги очакваме – продукцията явно тече по-бавно от стандартното, така че най-рано във втората половина на 2023. Между другото, „Доброто място“ е много удачно сравнение с „Разделяне“ – и двата сериала са много философски, но същевременно с това интересни – Severance губи само по чар, но пък The Good Place отстъпва по сериозност. Вече направих сравнение с Twin Peaks заради психарията и сюрреализмите, макар тук да не са чак толкова обилни. Бих пуснал паралел и с Orphan Black заради заплетената качествено развита мистерия със стабилно количество обрати, макар и тук темпото да е значително по-бавно и съзерцателно. Важното е, обаче, че сравнявам „Разделяне“ все с велики и любими мои сериали, което още веднъж затвърждава това, с което започнах – този сериал е задължителен за гледане!

Моята оценка:

История – 5.50
Герои – 5.50
Режисура, ефекти и актьорска игра – 6
Eлементи на изненада – 5+
Теми за размисъл – 8
Емоционален заряд – 5
Фантастични елементи – 6
Саундтрак – 5+
Старание на екипа – 6
Маркетинг, промоция и хитов потенциал – 5

Обща оценка: Отличен (5.75)