Красива и безсмислена дандания

Ако идеята за гигантски стиймпънк подвижни градове, които се ядат и бият взаимно, не ви се струва твърде абсурдна, то вероятно сте заинтригувани от филма „Смъртоносни машини“. Той е по едноименния роман на Филип Рийв, а в продукцията му е замесен самият Питър Джаксън. Mortal Engines вече е в кината, но не бързайте да тичате към тях, защото филмът не е за всеки. Горещо ви препоръчвам първо да прочетете ревюто, за да разберете дали това е предложение, което ще ви допадне, или не.

Да започнем с хубавото. „Смъртоносни машини“ е наистина красив филм, особено ако си падате по този тип естетика. Не са пестени никакви средства, за да се докарат най-добрите възможни кадри. Огромни и свръхдетайлни градове, които се показват за секунди, са глътнали милиони долари бюджет и това си личи. Ефектите са прекрасни, шантавите визии са реализирани точно както създателят им е предвидил, изобилстват също екшънът и разрушенията, защото какво е един красив град за киното, ако не видим подробно как го сриват из основи. Има и две-три препратки от далечното бъдеще към нашето време, които хем са забавни, хем провокират малко размисъл. Ако сте били в истинския Лондон, със сигурност ще разпознаете някои от сградите в колосалната структура на подвижния филмов Лондон.

Първите 15 минути също са много добри. Началото на историята на Хестър и Том зарибява, а покрай тях ни се представят и един куп персонажи с потенциал да бъдат интересни, включително злодея и дъщеря му. И в книгите вероятно те наистина са такива, защото филмът покрива само първата, а в поредицата са цели четири, плюс една трилогия-предистория. Сюжетът на романа явно е доста богат за 300-те му страници, защото в течение на филма се случват наистина много неща.

Дотук с хубавото. Сега с лошото. Ако очаквате някакъв емоционален заряд от този филм, недейте. Ако сте чели книгата и знаете какви драматични събития стават там, със сигурност ще останете разочаровани от пресъздаването им във филма. Режисьорът (не е самият Питър Джаксън, а само негово протеже) е опитал да им придаде нужния заряд, но се е провалил тотално. Идват някакви хора от нищото, не знаем какви са и що са, прекарват 5 минути на заден фон, тичайки след главните герои, след което още 5 минути умират и биват ожалвани на фона на трагична музика, сякаш на някого му пука за саможертвата им. Разбирам, че за челите книгата тези третостепенни персонажи може би са важни, но за зрителите на филма те са никои. Все едно е трябвало да бъдат представени по-подробно някъде, но в последствие са изрязали тези моменти. Което не пречи смъртта им да се разтяга и подробно да се показва как всеки плаче за тях. Така обещаващото начало е опропастено от абсолютна неспособност на филма да развие персонажите и да ги направи значими за зрителя.

Ясно е, че за да възприемете идеята за огромни мегатонови градове на колела, които се борят из калта, трябва да пренебрегнете всичко, което знаете, за истинския свят. Немалко стиймпънк произведения го изискват и в това няма лошо, защото развива въображението и ни вади от зоната на комфорт на възприятията. Но това не е оправдание за липса на вътрешна логика на сюжета. Хестър Шоу е най-обикновена пикла, но се оказва най-важната жена във вселената, заради която половината оцеляло апокалипсиса човечество измира. Постоянно се приказва колко уникална е тя, въпреки че тя с нищо не показва да е по-различна (освен едно протяжно преследване, в което тя забравя, че кракът й е нарязан и си тича нормално). Явно в книгата белегът на лицето й е важна част от нея, травма, оформила психиката й, но тук Хестър е просто безлична и неразличима от коя да е друга главна героиня в антиутопична тийнейджърска поредица. За лондончанина Том да не говорим.

Проблемът, а вероятно и най-важната черта на филма, която ще определи дали ще го харесате или не, е в това, че огромна част от тези два часа и половина са отделени не за развитие на героите и създаване на оригинален сюжет, а за екшън. Типичен пример е зомбито-киборг, което би могло да бъде много интересен персонаж, но е просто красива картинка със зловещ глас, която гони Хестър из пустошта. Защото филмът само отбелязва предисторията му, не обръща внимание колко абсурдно и лепнато в този свят изглежда то, а се концентрира върху екшъна с него. Така е и с всичко останало – сюжетът се движи сухо напред, но не за да ви заинтригува и да ви създаде емоционален ангажимент към филма, а за да движи нещата от една екшън сцена към друга. Злодеят, уж интересен в началото, става по-зле и от комиксов накрая. Така самите екшън сцени, колкото и да са дълги и красиви, се изпразват от значимост и зрителите могат спокойно да се прозяват и да си гледат телефоните докато на екрана някакви хора умират.

Честно казано, подобна беше причината да не харесам „Властелина на пръстените“ и „Хобитът“ на Питър Джаксън – твърде голям акцент върху зрелищното и магичното, твърде малък върху вътрешния свят на героите, незаинтересованост към изграждане на някаква логика в създадения свят. Но там е фентъзи и това се прощава, а тук уж се говори за технологии. И там поне има предостатъчно екранно време за всичко, докато тук сюжет като за два филма е наблъскан в един, и то по начин, който го прави да изглежда твърде разтеглен и протяжен (последният един час си е направо отегчителен). Могат да се намерят някои паралели между „Смъртоносни машини“ и кинокласиката по книгите на Толкин, въпреки че директно сравнение е недопустимо и машините биха го загубили с много.

Ще споделя и нещо, което ми се случва за пръв път. Главоболие от шум! Особено в края, експлозиите и двигателите стават твърде силни, а филмът увеличава и репликите на крещящите герои, за да се чува какво казват докато стрелят, камерата пък се върти около градовете и самолетите, за да създаде динамика и да размаже картината, при което по някое време главата ви просто гърми. Възможно е звукът в киното да е бил прекалено висок, аз да съм бил недоспал или в лошо настроение (породено от скуката на сюжета), а може би просто остарявам (тази година чукнах трийсетака), но от данданията покрай битките ми остана главоболие за половината ден след това. Силно потресен съм от преживяването, тъй като не ми се е случвало досега, и се надявам да съм единствен, но си мисля, че проблемът не е в мен.

И така, преценете си. Ако за вас е достатъчно да гледате красиви битки и шантави бетоново-стоманени чудовища на колела (а също по вода и носещи се във въздуха), ако ви е по-важно персонажите да са цветни, а не развити като хора, то филмът сигурно ще ви хареса. Но ако държите на сравнително смислена история, която да не е банална, и герои, които да запомните, „Смъртоносни машини“ не е за вас. Бих препоръчал филма за деца, тъй като те не са гледали формулата милион пъти и се влияят много по-положително от шарените картинки, лесно мога да си представя Mortal Engines да стане любим на някои по-неопитни зрители, най-малкото заради пищния екшън и нестандартната концепция, но останалите бих посъветвал да не дават пари за него. Или поне да си добавят един лев за аналгин към планираните разходи за кинобилета.

Моята оценка:
История – 4
Герои – 3.50
Режисура, ефекти и актьорска игра – 5
Eлементи на изненада – 3
Теми за размисъл – 4+
Емоционален заряд – 3
Фантастични елементи – 5
Саундтрак – 4-
Старание на екипа – 4
Маркетинг, промоция и хитов потенциал – 4.50

Общ успех: Добър (4.00)