Oculus – ревю

Проблемът на филмите на ужасите обикновено е в това, че ако си гледал няколко, все едно си гледал всичките. Сюжетите се повтарят, нови плашещи концепции е почти невъзможно да се измислят, а персонажите не са нищо повече от пушечно месо, сложени там, за да се разголят и умрат по ужасен начин. Не е изненадващо, че обикновено бюджетите в този жанр са доста ниски – също като очакванията на потенциалните зрители, качеството на актьорската игра и коефициентът на интелигентност на главните герои.

Оригиналността е на толкова заден план в днешно време, че единствените по-успешни хоръри от последните години са тези, които съвсем преднамерено следват предначертания път на познатия си сюжет и дори не се стараят да прикрият, че са поредното клише (The Conjuring, Insidious, Paranormal Activity 1000 и др.). Впрочем, толкова много филми вече не търсят оригиналност, че изобщо премахнахме този елемент от финалната оценка на кино-ревютата.

Ето защо филм като Oculus може да изненада почитателите на жанра много приятно. Не че в него няма клишета, не че е перфектен, но определено е интересен и различен. За феновете на „Бойна звезда Галактика“ и/или „Доктор кой“ пък е направо задължителен! Кейти Сакхоф (Старбък) и Карън Гилън (Ейми Понд) играят на много високо ниво и са истинска наслада за зрителя, а останалите от актьорския състав далеч не им отстъпват.

Ако сте видели трейлъра (вижте по-долу), сюжетът би трябвало да ви е горе-долу ясен. Преди 11 години в семейство Ръсел се случва трагедия. Бащата убива майката, а синът убива бащата, за да спаси дъщерята. Преживеният ужас е толкова травмиращ, че синът е в лудница, а дъщерята и до днес сънува кошмари, неспособна да продължи напред. Дъщерята вярва, че една грозна антика, огледало на няколко века, е виновна за случилото се – огледалото е обладано от зло, което обсебва родителите им и ги кара да вършат ужасните неща, довели до смъртта им. Малко след изписването на сина от лудницата, дъщерята връща огледалото и брат си в къщата и монтира камери. Те трябва да заснемат поредния опит на огледалото за започне да причинява ужаси и да докажат, че именно то е виновно за случилото се. Дъщерята планира да унищожи огледалото веднага щом има доказателство за невинността на сина, или пък ако нещата отидат твърде далеч.

Естествено, огледалото няма да се даде без бой и именно това е същината на филма. Докато първата част общо взето подготвя нещата, втората разцъфва в напрегнат трилър. Злият предмет постоянно си прави номера с умовете на героите, а кадрите със събитията от миналото се преплитат с настоящето по все по-объркващ както за героите, така и за зрителя начин. Към края вече не е много ясно какво и кога точно се случва, но е достатъчно завладяващо, за да задържи вниманието и напрежението на едно постоянно високо ниво.

Именно честото прескачане от минало в бъдеще и обратно, както и поддържането на съспенса и в двете времеви линии, са най-красивият елемент от сценария. Обладаното огледало може да не е нова идея, убийството на родителите в миналото е често ползван похват, а краят не представлява неочакван обрат, но начинът, по който се използват и преплитат тези елементи за втората половина от филма, работи чудесно.

Друг плюс на „Огледалото“ спрямо конкуренцията в жанра е употребата на познатия въпрос „Луд ли е главният герой или наистина има зла сила?“. Излезлият от лудницата брат е успял да убеди себе си, че преживеният в детството ужас има своето напълно логично и рационално обяснение. Междувременно живялата навън сестра не е разполагала с лекари, които да я убеждават в това, кое е реално, и продължава да живее с травмата така, както я е запомнила, и с мисълта за отмъщение. Кой от двамата е прав и на кого са по-верни спомените? Този елемент обаче не е централен за филма (бъдете спокойни, накрая няма да се окаже, че Гилън е убийцата, която е твърде луда, за да го осъзнае), а само допринася за високото ниво на драмата и пътя на героите към това да станат симпатични на зрителя.

Тук е добре да отбележим и любопитното обръщане на героите – задължителният за такива филми скептик не е привидно нормалният, а привидно лудият. Въпреки че братът е прекарал последните години в заведение за душевно болни, именно сестрата изглежда сякаш се нуждае от психична помощ. И въпреки че тя не е далеч от емоционален срив, нейната подготовка за финална конфронтация с огледалото е обмислена максимално логично до почти най-малкия детайл – много разумно. В тази връзка, тук няма да видите типичните за ужасите дебили, които сякаш нарочно ходят на тъмно и сами се бутат под брадвата на убиеца. И братът, и сестрата правят всичко по силите си да се преборят с проблема така, както един здравомислещ човек би направил. Също така, скептикът не е упорит като магаре – достатъчно му е да види първото необяснимо събитие, за да приеме, че злата сила съществува. Нищо общо с олигофрена от „Паранормална активност“, на когото му трябват 3/4 от филма, за да кандиса, че има нещо паранормално в цялата работа.

Както вече споменах, актьорската игра е на нетипично високо ниво, и то не само защото харесвам и двете водещи актриси. Макар братът (Брентън Туейтс – принц Филип от „Господарка на злото“) да не блести с нещо особено, бащата (Рори Кокрейн – Тим Спийдъл от „От местопрестъплението: Маями“) е напълно достоен за сравнения с емблематичния образ на Джак Никълсън в „Сиянието“. Дори децата, които играят главните герои като малки, се справят повече от задоволително. Актьорите, заедно с доста добрия сценарий, правят драмата на героите силно въздействаща.

Всъщност, може би половината филм следва борбата за оцеляване на децата срещу обладаните им родители. Ако я нямаше другата половина от филма, която вече ни ги представя като големи хора, с които можем да се идентифицираме, сцените от миналото нямаше да са толкова въздействащи. Така обаче имаме хем ужаса сега, хем ужаса преди, хем двата заедно.

Бонус точки филмът печели и заради оригиналните елементи в саундтрака. В една от темите, търсещи подсилване на напрежението/ужаса, се използва редуване на бърз и бавен ритъм – подход, който лично аз не съм виждал другаде. Същевременно, е не по-малко ефективен от стандартната музика за тези сцени, която също присъства където е необходима.

Нека това ревю не звучи по-позитивно отколкото трябва. Има недомислени моменти, както и остра нужда от малко по-оригинален край. Един от най-големите плюсове – преплитането на двете времеви линии и объркването от това, може да се окаже отблъскващо на моменти (може би дори и за фенове на Doctor Who, които са свикнали на сложни сюжети), а и честно казано, макар да е много яко само по себе си, няма роля в общия сюжет (а можеше да има). Липсата на обяснение за много от събитията също е нож с две остриета – допринася за съспенса, но оставя чувството за нещо не съвсем довършено. Ревностните фенове на ужаса пък може да останат разочаровани от липсата на хвърчащи по тавана черва и леещи се галони кръв – силата на Oculus е в драмата и напрежението, а не в стрясканията и гнусотиите.

Въпреки това, особено ако не подхождате с големи очаквания, Oculus е филм, който задължително трябва да се гледа ако имате любим актьор в него или просто сте почитател на жанра. Нека скромният бюджет и липсата на разпространение в България да не ви отказват или заблуждават – филмчето заслужава поне един шанс.

Моята оценка:

История – 5+
Герои – 5+
Режисура и ефекти – 5+
Актьорска игра – 6
Eлементи на изненада – 5-
Теми за размисъл – 4.50
Емоционален заряд – 5+
Фантастични елементи – 5-
Саундтрак – 6
Маркетинг, промоция и хитов потенциал – 4

Общ успех: Мн. добър (5.10)