Oculus – ревю

Кейти Сакхоф и Карън Гилън срещу Огледалото!

Противно на първоначалните ми очаквания, първият плакат е не просто клише за зарибявка на зрители, а наистина добра илюстрация на филма.

Противно на първоначалните ми очаквания, първият плакат е не просто клише за зарибявка на зрители, а наистина добра илюстрация на филма.

Проблемът на филмите на ужасите обикновено е в това, че ако си гледал няколко, все едно си гледал всичките. Сюжетите се повтарят, нови плашещи концепции е почти невъзможно да се измислят, а персонажите не са нищо повече от пушечно месо, сложени там, за да се разголят и умрат по ужасен начин. Не е изненадващо, че обикновено бюджетите в този жанр са доста ниски – също като очакванията на потенциалните зрители, качеството на актьорската игра и коефициентът на интелигентност на главните герои.

Оригиналността е на толкова заден план в днешно време, че единствените по-успешни хоръри от последните години са тези, които съвсем преднамерено следват предначертания път на познатия си сюжет и дори не се стараят да прикрият, че са поредното клише (The Conjuring, Insidious, Paranormal Activity 1000 и др.). Впрочем, толкова много филми вече не търсят оригиналност, че изобщо премахнахме този елемент от финалната оценка на кино-ревютата.

Ето защо филм като Oculus може да изненада почитателите на жанра много приятно. Не че в него няма клишета, не че е перфектен, но определено е интересен и различен. За феновете на „Бойна звезда Галактика“ и/или „Доктор кой“ пък е направо задължителен! Кейти Сакхоф (Старбък) и Карън Гилън (Ейми Понд) играят на много високо ниво и са истинска наслада за зрителя, а останалите от актьорския състав далеч не им отстъпват.

Ако сте видели трейлъра (вижте по-долу), сюжетът би трябвало да ви е горе-долу ясен. Преди 11 години в семейство Ръсел се случва трагедия. Бащата убива майката, а синът убива бащата, за да спаси дъщерята. Преживеният ужас е толкова травмиращ, че синът е в лудница, а дъщерята и до днес сънува кошмари, неспособна да продължи напред. Дъщерята вярва, че една грозна антика, огледало на няколко века, е виновна за случилото се – огледалото е обладано от зло, което обсебва родителите им и ги кара да вършат ужасните неща, довели до смъртта им. Малко след изписването на сина от лудницата, дъщерята връща огледалото и брат си в къщата и монтира камери. Те трябва да заснемат поредния опит на огледалото за започне да причинява ужаси и да докажат, че именно то е виновно за случилото се. Дъщерята планира да унищожи огледалото веднага щом има доказателство за невинността на сина, или пък ако нещата отидат твърде далеч.

Същото важи и за този много добър плакат.

Същото важи и за този много добър плакат.

Естествено, огледалото няма да се даде без бой и именно това е същината на филма. Докато първата част общо взето подготвя нещата, втората разцъфва в напрегнат трилър. Злият предмет постоянно си прави номера с умовете на героите, а кадрите със събитията от миналото се преплитат с настоящето по все по-объркващ както за героите, така и за зрителя начин. Към края вече не е много ясно какво и кога точно се случва, но е достатъчно завладяващо, за да задържи вниманието и напрежението на едно постоянно високо ниво.

Именно честото прескачане от минало в бъдеще и обратно, както и поддържането на съспенса и в двете времеви линии, са най-красивият елемент от сценария. Обладаното огледало може да не е нова идея, убийството на родителите в миналото е често ползван похват, а краят не представлява неочакван обрат, но начинът, по който се използват и преплитат тези елементи за втората половина от филма, работи чудесно.

Друг плюс на „Огледалото“ спрямо конкуренцията в жанра е употребата на познатия въпрос „Луд ли е главният герой или наистина има зла сила?“. Излезлият от лудницата брат е успял да убеди себе си, че преживеният в детството ужас има своето напълно логично и рационално обяснение. Междувременно живялата навън сестра не е разполагала с лекари, които да я убеждават в това, кое е реално, и продължава да живее с травмата така, както я е запомнила, и с мисълта за отмъщение. Кой от двамата е прав и на кого са по-верни спомените? Този елемент обаче не е централен за филма (бъдете спокойни, накрая няма да се окаже, че Гилън е убийцата, която е твърде луда, за да го осъзнае), а само допринася за високото ниво на драмата и пътя на героите към това да станат симпатични на зрителя.

Тук е добре да отбележим и любопитното обръщане на героите – задължителният за такива филми скептик не е привидно нормалният, а привидно лудият. Въпреки че братът е прекарал последните години в заведение за душевно болни, именно сестрата изглежда сякаш се нуждае от психична помощ. И въпреки че тя не е далеч от емоционален срив, нейната подготовка за финална конфронтация с огледалото е обмислена максимално логично до почти най-малкия детайл – много разумно. В тази връзка, тук няма да видите типичните за ужасите дебили, които сякаш нарочно ходят на тъмно и сами се бутат под брадвата на убиеца. И братът, и сестрата правят всичко по силите си да се преборят с проблема така, както един здравомислещ човек би направил. Също така, скептикът не е упорит като магаре – достатъчно му е да види първото необяснимо събитие, за да приеме, че злата сила съществува. Нищо общо с олигофрена от „Паранормална активност“, на когото му трябват 3/4 от филма, за да кандиса, че има нещо паранормално в цялата работа.

Тим и Кейли са приковани към огледалото, а зловещото му превъплъщение злорадства отстрани.

Тим и Кейли са приковани към огледалото, а зловещото му превъплъщение злорадства отстрани.

Както вече споменах, актьорската игра е на нетипично високо ниво, и то не само защото харесвам и двете водещи актриси. Макар братът (Брентън Туейтс – принц Филип от „Господарка на злото“) да не блести с нещо особено, бащата (Рори Кокрейн – Тим Спийдъл от „От местопрестъплението: Маями“) е напълно достоен за сравнения с емблематичния образ на Джак Никълсън в „Сиянието“. Дори децата, които играят главните герои като малки, се справят повече от задоволително. Актьорите, заедно с доста добрия сценарий, правят драмата на героите силно въздействаща.

Всъщност, може би половината филм следва борбата за оцеляване на децата срещу обладаните им родители. Ако я нямаше другата половина от филма, която вече ни ги представя като големи хора, с които можем да се идентифицираме, сцените от миналото нямаше да са толкова въздействащи. Така обаче имаме хем ужаса сега, хем ужаса преди, хем двата заедно.

Бонус точки филмът печели и заради оригиналните елементи в саундтрака. В една от темите, търсещи подсилване на напрежението/ужаса, се използва редуване на бърз и бавен ритъм – подход, който лично аз не съм виждал другаде. Същевременно, е не по-малко ефективен от стандартната музика за тези сцени, която също присъства където е необходима.

Нека това ревю не звучи по-позитивно отколкото трябва. Има недомислени моменти, както и остра нужда от малко по-оригинален край. Един от най-големите плюсове – преплитането на двете времеви линии и объркването от това, може да се окаже отблъскващо на моменти (може би дори и за фенове на Doctor Who, които са свикнали на сложни сюжети), а и честно казано, макар да е много яко само по себе си, няма роля в общия сюжет (а можеше да има). Липсата на обяснение за много от събитията също е нож с две остриета – допринася за съспенса, но оставя чувството за нещо не съвсем довършено. Ревностните фенове на ужаса пък може да останат разочаровани от липсата на хвърчащи по тавана черва и леещи се галони кръв – силата на Oculus е в драмата и напрежението, а не в стрясканията и гнусотиите.

Въпреки това, особено ако не подхождате с големи очаквания, Oculus е филм, който задължително трябва да се гледа ако имате любим актьор в него или просто сте почитател на жанра. Нека скромният бюджет и липсата на разпространение в България да не ви отказват или заблуждават – филмчето заслужава поне един шанс.

 

БележникМоята оценка:

История – 5+
Герои – 5+
Режисура и ефекти – 5+
Актьорска игра – 6
Eлементи на изненада – 5-
Теми за размисъл – 4.50
Емоционален заряд – 5+
Фантастични елементи – 5-
Саундтрак – 6
Маркетинг, промоция и хитов потенциал – 4

Общ успех: Мн. добър (5.10)

Статията е на повече от половин година, информацията в нея вече може да не е актуална.
2 коментара

Вашият коментар

Поддържани BB тагове: [spoiler], [img], [b], [u], [i] и [url]

Вход | Регистрация   |  

Приятно изненадващо хорърче, което използва клишетата по сравнително оригинален начин. Със сигурност е свеж полъх за феновете и затвърждава Фланаган като талантливо име с бъдеще в жанра. Препоръчвам да гледате и предишния му филм – „Absentia“ /2011/ – който също е изключително въздействащ психологически хорър, въпреки ударната си нискобюджетност.

Петър Атанасов

Някой друг гледал ли е филма? Ще сподели ли впечатления 🙂