Пътуване с омнибуса

Преди време пуснахме ревю на „Сънуват ли андроидите електроовце?“ от Филип К. Дик, като част от сборника „Омнибус“. Изводите от повестта (новелата? романа?) бяха, че Дик има страхотни и смели идеи, но затруднения в реализирането им като добри сюжети. Дали заради почитанието ми към „Блейд Рънър 2049“, дали защото самата творба е като цяло доста сполучлива, крайното ми впечатление остана много добро. За съжаление, повечето произведения в „Омнибус“ нямат същия късмет, въпреки че изводите за цялостното творчество си остават същите.

Сборникът започва с разказчето „Спомени на едро“, по който е правен страхотният филм „Зов за завръщане“ с Арнолд Шварценегер (и не толкова страхотният с Колин Фарел). В този разказ най-ясно си личат феноменалното въображение на Филип К. Дик и склонността му да претупва нещата. Дъглас Куейл води скучен живот и отива да му имплантират интересни спомени, та да има с какво да се разнообрази и да си повдигне самочувствието. Оказва се обаче, че е сядал в машината и преди… Както филмът показва, идеята има огромен потенциал за развитие с богат и заплетен сюжет. Дик препуска през този потенциал, сякаш бързайки да приключи по-бързо и да се захване със следващия разказ. Сюжетът е интригуващ, но не много добре обмислен и изпипан. Което не пречи на идеята да си остава гениална, просто оставя читателя с незадоволена жажда за повече.

„Вариант две“ е малко по-дълга творба, по която е направен филмът „Писъци“ от 1995 г. ООН и СССР (да не забравяме, че разказите са писани отдавна) се изтребват в опустошителна война, като всяка от страните се чуди каква по-смъртоносна технология да измисли, за да довърши другата. Стигат дотам, че създават умни машини, които могат да имитират хора, за да печелят доверието им и да се промъкват сред тях, след което по-лесно да ги избият. Накрая останките от армиите на двете страни се обединяват срещу ужасяващата технология в името на човечеството, но не се знае дали не е прекалено късно. Отново – много добра идея с важно послание, но невпечатляващо изпълнение. Обратите са предвидими, героите са скучни, разказът лесно се забравя. От една страна, може би щеше да спечели от повече обем за развитие на света и героите, но от друга – и в тези 50 страници не се случва кой знае какво, така че броят страници би могъл даже да се редуцира. Не съм гледал филма, за да сравнявам.

С подобен обем е и „Специален доклад“ (по който е правен едноименният филм с Том Круз, а по-късно и провалилият се сериал). Честно казано, тук останах доста по-доволен. Концепцията за сюжета е подобна на филма, но разказът я развива по-добре. Героят пак е стереотипен, но и някак си чаровен, историята върви по-бързо и вълнуващо. В недалечното бъдеще е разработена технология, която да се възползва от редкия „талант“ на единици хора да предвиждат престъпленията. Така извършителите се задържат и опандизват още преди да са съгрешили. Технологията работи добре и обществото просперира, но тя явно не е винаги точна и с нея може да се злоупотребява… Главният герой е сред хората, които обработва информацията от „предкоговете“ (или маймунките, както някои шеговито ги наричат) и изпада в потрес, когато излизат данни, че той ще убие непознат за него човек. Докато се опитва да се ориентира в странната ситуация и да запази живота и работата си, Андъртън ще разкрие много мистерии и конспирации. В този разказ имаме най-добро съвпадение между потенциал и реализация на идеята и сигурно затова той се е получил най-хубав сред по-кратките.

„Заплащането“ също е доста сполучлив разказ в малко над 40 страници. Дженингс се събужда след 2 години мистериозна работа за секретна организация. Спомените му за този период са изтрити, както е било по договор, и сега той е свободен да продължи живота си значително по-богат. Оказва се обаче, че в края на работните си задължения е изразил желание паричният хонорар да бъде заменен с чип за автобус, ивица зелен плат, счупен чип за покер и още няколко наглед безсмислени предмета. Защо, по дяволите, е взел такова решение и какво е правил през тези 2 години? Следващите няколко дни лудешки приключения ще отговорят на въпроса по напълно задоволителен начин. Разказът е вдъхновяващ, въображението на Дик отново действа с пълен размах, а недостатъците на стила и сюжета са достатъчно малки, за да се пренебрегнат. Не съм гледал едноименният филм по този разказ от 2003 година, дори не го бях и чувал, но ще му обърна внимание в недалечно бъдеще.

„Камера потъмняла“ е най-дългото произведение в сборника, също издавано като самостоятелен роман преди, филмиран през 2006 г. Води се една от най-популярните и добри творби на Дик, въпреки че на мен въобще не ми хареса. Ако знаете нещо за автора, със сигурност сте чували, че той е бил наркоман и дрогата много му е помагала във вдъхновенията. Това най-много си личи в „Камера потъмняла“ където главният герой е хем наркоман, хем полицай под прикритие, разследващ наркомани. Творбата е посветена на трудностите да поддържаш мисловния си процес, когато мозъкът ти е станал на пихтия заради дрогата. Не е лесно да различиш кое е реално и кое – фантазия. В случая на Боб Арктър двете половини на мозъка му започват да функционират поотделно и дори да не разпознават, че са две личности в едно тяло… За съжаление, творбата е доста скучна, макар и с моментни проблясъци. Разбирам, че написването й е било един вид самотерапия за Дик, както и защо много други хора я харесват, но на мен не ми допадна, защото е твърде дълга, мудна и сюрреалистична за моя вкус, а депресиращото развитие на сюжета е по тема, която е далеч от мен.

„Златният човек“ се развива като типичен филм за супергерои, но с акцент върху лошия и без добрият да е супергерой. Човечеството е започнало да мутира – къде сполучливо (децата се раждат с нови способности), къде не (децата се раждат безполезни изродчета). Правителството се е заело да отстранява мутациите, но, разбира се, няма да му се удаде, защото еволюцията не може да бъде спряна, дори когато следващото ниво (или разклонение) е много различно от нашето. В случая агент Бейнс гони един тийнейджър с невероятни способности, но и липса на човешки ум и емоции. Историята не е нищо особено, а идеята е да се запитаме прави ли сме да преследваме различните от нас, какво е бъдещето ни като раса и можем ли да го спрем. Става за четене, макар и да не е задължително произведение.

Последният разказ преди „Сънуват ли андроидите електроовце?“ е „Агенти на съдбата“. И по това има филм, а също и епизод от „Зоната на здрача“. Хората живеем живота си, но не съзнаваме, че сме контролирани и направлявани от сили и същества над нас. Понякога тези същества променят реалността ни и е много важно да не усетим това. Един от „божиите служители“ обаче, поспаливо куче, закъснява със задачата си и я изпълнява цяла минута по-късно. Това води до разстройване на плана за деня и до това един обикновен човечец да разкрие цялата схема като се озове в реконструиран сектор по време на „божествените“ ремонтни дейности. Как ще се справят вселенските служители с този гаф? Може ли човекът да запази разсъдъка си? Разказът е хем доста сериозно метафизичен, хем забавен и лековат, така че заслужава да му се обърне внимание.

Ще се въздържа от обща оценка на „Омнибус“, тъй като произведенията са доста различни и разнообразни, както по тематика и обем, така и по качество. Като цяло обаче мога да ви дам препоръка да си вземете сборника и да го прочетете. Филип К. Дик е сред емблемите на американската фантастика и сред вдъхновителите на цели поколения творци след него, така че е редно да го познавате. Може да не е майстор-писател, но въображението му е лудо и заслужаващо почит. Книгата не е евтина, но е много съдържателна (8 филмирани произведения на Дик върху 700 страници) и е направена с любов.