Покемонско детско

Нека започна с това, че не съм фен на покемоните и дори не се поддадох на манията Pokemon GO. Анимационното сериалче, което излъчваха по телевизията навремето, никога не ми е харесвало, въпреки че сам по себе си Пикачу е сладък и интересен образ. Затова и когато чух за предстоящия филм „Детектив Пикачу“, се плеснах по челото и за пореден път се запитах накъде отива светът. След това обаче видях трейлърите и мнението ми се обърна на 180 градуса. С Раян Рейнолдс като гласа на Пикачу и откачена идея за съвременен свят, в който хора и покемони живеят заедно, а двамата главни герои разследват криминална мистерия, докато постоянно се шегуват, Detective Pikachu започна да изглежда доста интересен. Уви, след като гледах филма (и то в дублирана версия), мнението ми направи пълен 360-градусов кръг.

Преди да започна по същество, ще призная, че вероятно силно негативното ми впечатление е повлияно от дублираната версия. Разбирам, че филмът е детски, а децата не могат да четат и не знаят английски, съответно има нужда от такава, но тя наистина осакатява филма брутално. Особено когато преводът не е идеален, както е в случая (а и обикновено). Освен това, без да обиждам българските актьори, които правят каквото могат, Раян Рейнолдс не се замества току-така.

Основните проблеми на „Детектив Пикачу“ са три. Първият е, че е много по-детски, отколкото трейлърът предполага. Вторият – че далеч не е толкова забавен. Маркетингът е като на „Отряд самоубийци“ – взети са най-ярките моменти от филма и са натъпкани в рекламата, при което за самия филм не остава нищо. Третият – твърде много се разчита на това колко сладки са покемоните. И наистина, малки сладки пухкави животинки със сладурски физиономии винаги правят нещата по-добри – дори в „Междузвездни войни: Последните джедаи“, където нямат друга функция. Уви, проблемът тук е, че покемоните въобще не са сладки. Те са твърде изкуствени и нарисувани, за да бъдат сладки, а и прекалено дебилни. Даже, също като Соник Таралежа, биха били по-подходящи за хорър. Разбира се, в момента обиждам орди от фенове, които не са съгласни с мен, но няма как – риска на професията.

Естествено, има и много други проблеми, видими в сюжета и персонажите. Тим Гудман е младеж, проправящ си път в живота, който е искал да бъде покемон треньор (неясно защо), но не му се е получило (неясно защо), май е бил фен на Пикачу (а той само един ли е или има много пикачута?) и сега… не е много ясно какво прави и как живее. Важното е, че майка му е умряла като е бил малък, с баща му са се отчуждили и го е отгледала баба му. Един ден баща му умира и Тим отива в Райм Сити, за да събере нещата му.

Райм сити не е като останалия свят. Явно в нормалните места покемоните се ловят като дивеч с покетопки, след което стават домашни любимци на хората сякаш по принуда и се принуждават да се бият един с друг, докато в Райм Сити сдружаването на хора и покемони става по избор и без покетопки, а боевете са уж нелегални. И двата свята обаче не са много ясни, особено при положение, че хора и покемони не се разбират повече отколкото хора и кучета. Добре де, може би е безсмислено да търся вътрешни правила в детско фентъзи с японски изродчета, но все пак обичам, когато филмът се пише полуреалистичен ноар, поне нещо от постройката на вътрешната му вселена да ми е ясно.

Важното в случая е, че Тим намира Пикачу – партньора на баща му, и дори разбира речта му. Пикачу обаче е с изгубена памет и също не помни какво точно е станало. Двамата се запознават с Люси – един от най-дразнещите женски образи, които съм виждал през последните години. Люси е стажантка в телевизионен канал (еквивалент на ТВ7, Скат, БНТ в последно време, новата Нова, Канал 3 или някой друг съвременен български канал, обслужващ властта), която много иска да мине за умела репортерка, но е тъпа патка с психични проблеми и не й се получава (което обяснява избора й на покемон – много бързо омръзващия Psyduck). Все пак, нещо е набарала като информация и чрез него влиза в сюжета, а и по някаква причина Тим я намира за привлекателна (може би защото е първото момиче, с което говори, а може би защото е с нестандартни предпочитания и харесва момичета с патки). Когато тримата най-накрая разкриват мистерията, се оказва, че тя е свързана с невероятно мощен покемон на име Мюту и пъклен злодейски план, който може да промени света.

Доста неприятно е, че има няколко момента, в които филмът показва колко як би могъл да бъде. В сюжета е намесен газ, от който покемоните откачат и за известно време се превръщат от сладки животинки в озверели чудовища. Уви, има само две такива сцени, а реалната цел на газа се оказва друга. Също така, доколкото разбирам, има стотици покемони, от които сценаристите са можели да избират, за да създадат нещо нестандартно и лудо, но те са се ограничили страшно много (сякаш те са плащали за правата да използват чужди творения, а не им е плащано на тях да разширяват франчайз) и в крайния продукт са включени само няколко модела. Райм Сити също изглежда интересен като място, с голям потенциал, който едва е докоснат. Отвсякъде лъха на пропуснати възможности.

Общо взето, филмът е препоръчителен за малките деца (има веселба, приключения и шаренко) и за върлите покемон фенове, но за други хора не чак толкова. Сюжетът е слаб, героите не са симпатични (само Пикачу е интересен, но в следващия филм няма да е такъв, а ни готвят цяла покемонска поредица или вселена), забавните моменти са показани в трейлъра и като цяло филмчето е разочароващо. Отново, вероятно впечатленията ми от субтитрираната версия биха били по-добри, но силно се съмнявам да е достатъчно. Това си е детско филмче отвсякъде, което е представено като каквото не е, а именно – подходящо за възрастни.

Моята оценка:
История – 4
Герои – 3
Режисура, ефекти и актьорска игра – 4
Eлементи на изненада – 3
Теми за размисъл – 3
Емоционален заряд – 4
Фантастични елементи – 4
Саундтрак – 4
Старание на екипа – 4.50
Маркетинг, промоция и хитов потенциал – 5

Обща оценка: Добър (3.85)