Равенство на видовете или борба за оцеляване

Нямам опит с китайската фантастика, затова и не знаех какво да очаквам от романа „Трите тела” на Лиу Цъсин. Книгата успя да ме изненада приятно с реалистичния си стил на писане, в който се съчетават отлично история, трилър и фантастика, както и с начина, по който е поднесен фантастичният елемент – като мистерия, която читателите разбулват постепенно, заедно с персонажите.

Началото на романа е тежко и представя ужасите на Китайската революция. Йе Уън-дзие е млада жена, още момиче, когато губи семейството си и опознава грозната страна на човешката природа. Заради преживените трудности и травми, тя изгубва способността да се радва на живота, както и вярата си в човечеството – нещо, което в определен момент ще има значими последствия (за същото това човечество). По прищявка на съдбата, Йе Уън-дзие се превръща в един от най-ценните служители в секретната китайска база Червен бряг, чиято задача е да установи контакт с извънземен разум.

След пролога, представящ недалечното минало, сюжетът ни отвежда в съвремието.

Накратко и без спойлери: Уан Мяо е изтъкнат учен, който се занимава с нанотехнологии. Той е поканен (или по-скоро отведен) да участва на съвещание на международен военен щаб. Информацията, която му се предоставя, е оскъдна, но най-същественото е, че според тези хора, представители на различни правителства, целият свят е в състояние на война срещу невидим враг. Врагът, макар и непознат и невидим, е много реален и атакува човешката наука, както и учените, които допринасят най-много за напредъка й.

Дълъг списък изтъкнати учени, най-вече физици, са посегнали на живота си по неизвестни причини в рамките на два месеца. Едно от имената – Ян Дун, е на млада жена, която Уан Мяо познава бегло и която харесва. Това го кара да се чувства ангажиран, въпреки че самият той работи в друга област и не смята, че има нещо общо със странната ситуация. Ръководителят на срещата – генерал Чан, е на друго мнение – според него, Уан Мяо е в опасност – самоубилите се учени са членували в организация (нещо като клуб по интереси, за който се знае малко), наречена „Границите на науката”. Уан Мяо неотдавна е получил покана от своя позната да се присъедини. Той е насърчен да го направи, за да проучи как стоят нещата в редиците им и да помогне за разкриването на мистерията със самоубийствата. Нещо като партньор в това начинание му е полицейският инспектор Шъ Цян – грубоват и дразнещ, но много умен и съобразителен човек.

Уан Мяо се сближава с годеника на покойната Ян Дун – Дин И, който също е талантлив квантов физик. Чрез него той се запознава с майката на младата жена – не друга, а познатата ни от пролога Йе Уън-дзие, която също е била изтъкнат учен, но вече е в пенсионна възраст.

След като започва да се интересува повече от „Границите на науката”, той става свидетел на плашещи феномени и открива, че много от членовете на организацията играят в странна компютърна игра, наречена Трите тела.

Поне за мен, в голяма степен играта е това, което придава чар на романа и го прави толкова загадъчен и интересен. Нейната роля в сюжета е доста особена – от една страна, като че ли играта е ключ към всичко, от друга – това е просто игра, която не е пряко свързана с действията и мотивите на главните герои. Играта дори не се числи към фантастичните елементи (тъй като е игра, създадена от хора), но именно тя грабва вниманието и придава мистериозност и екзотичност на основната сюжетна линия.

Авторът е успял да я вплете майсторски в сюжета, без да задълбава в подробности. Накратко за какво става дума – играчът използва костюм, за да влезе в играта и да изпита нейната реалност. Той попада в странна земя, в която среща и други играчи, но не знае със сигурност дали са истински хора с костюми като неговия, или NPC-та. Обстановката се променя в различните сесии – може да е първобитна, средновековна, ренесансова, древноримска, с източни или западни елементи. Основното и най-важно за тази странна земя – светът на Трите тела, е че слънцето е „побъркано”. Редуват се стабилни и безредни епохи, като не се знае коя колко продължава. Докато при първите слънцето се държи нормално и цивилизацията се развива, при вторите прави каквото си иска – изгрява и незабавно залязва, след което изгрява огромно и изпепелява всичко, или пък не изгрява въобще в продължение на години и всичко се сковава в лед… И това е най-малкото… Целта на първия етап на играта, е играчите да съставят календар – т.е. да разгадаят какво представлява светът на Трите тела и да предскажат движенията на капризното слънце. По този начин хората (по-точно, разумните същества в играта) биха могли да предвидят кога могат да градят цивилизация на спокойствие и кога трябва да изпаднат в летаргия, за да не бъдат избити до крак от чудовищното небесно тяло.

Ако се замислите прекалено много за играта и информацията, която имаме за нея, ще установите, че много неща са нелогични. Не самите Три тела (които си имат обяснение, но то е спойлер), а начинът по който се играе и се приемат и отхвърлят играчи. Освен това, сложността и мистериозността на играта сами по себе си нямат логика, след като накрая читателите разбират, че целта й е да се популяризира определена идея. Не смятам, че начинът да се привлекат последователи, е като се създаде нещо толкова сложно и объркващо, което би задържало вниманието само на много малък процент високо интелигентни хора със солидна научна подготовка…  Все пак, както написах по-горе, авторът умело избягва изпадането в обяснения и подробности (във връзка с играта) и подходът му работи. Редуването на виртуалната реалност и разследването на Уан Мяо, със спомените на Йе Уън-дзие увлича и поражда желание у читателя (т.е. у мен – споделям собственото си мнение и опит 😉 ) да стигне по-бързо до отговора на загадките и кулминацията на романа.

Стилът на писане на Лиу Цъсин е отличен и оригинален. Той набляга на самия сюжет и идеите, заложени в него, а не на персонажите и драмите между тях (което със сигурност не би се харесало на читателите с афинитет към тийн романите, но на всекиму своето).

Главните действащи лица са няколко, но както написах, фокусът не е върху тях:

Единствената, на която е отделено повече внимание, е Йе Уън-дзие. Тя е изключението от правилото – читателите получават възможност да опознаят самата й душа, но повечето от тях едва ли биха могли да се поставят на нейно място, защото не са изпадали в подобни обстоятелства и не са преживели такива трудности. Йе Уън-дзие е творение на един трагичен исторически период и решенията и чувствата й са основани на собствения й опит. Може да се каже, че тя е получила шанс за щастие, който е отхвърлила, но в такива случаи важи изразът „прекалено малко, прекалено късно”.

С малко, но забележително участие в сюжета е нейният познат Евънс, богат наследник, който иска да промени света по свой начин. Също като Йе Уън-дзие, Евънс е загубил вяра в човечеството, но неговите мотиви са по-различни. Той не е преживял поредица от лични трагедии, а просто е отвратен от начина, по който хората рушат планетата, от цинизма и непукизма им. От една страна той е прав, но от друга идеите, които му идват, и начинът, по който ги следва, са израз на някаква патология. Човек, който разполага с милиарди, вероятно би могъл да промени света към по-добро, ако се постарае, вместо да се опитва да го унищожи… Именно Евънс измисля термина „Комунизъм на видовете” – според него всички видове трябва да са равни и да имат правото да живеят на спокойствие, а не човекът да доминира и експлоатира всички останали. Това, естествено, е трудно осъществима на практика идея, която противоречи на теорията за еволюцията (съществата еволюират, за да се приспособят към променящите се условия на средата, по-силните и приспособимите доминират, слабите и неприспособимите изчезват).

Същинският главен герой – Уан Мяо, е доста повърхностно представен. За него научаваме не малко информация – че има жена и дете, с които живее и е в отлични семейни отношения (въпреки че не им обръща много внимание и май е бил влюбен в Ян Дун), че обича да обикаля на колело и да снима със скъп фотоапарат, че е доста припрян и деспотичен шеф, но иначе има деликатна душа и ясна мисъл… Въпреки всичко това, както и фактът, че виждаме част от събитията през неговите очи, информацията за този герой е поднесена някак сухо и за читателите е трудно да изградят привързаност към него.

Същото се отнася за полицая Да Шъ, който всъщност има относително малко участие. Той е колоритен, вероятно по-сложен, отколкото изглежда на пръв поглед, но засенчен (от мистериите на сюжета, които са далеч по-интересни от персонажите) и недостатъчно добре развит.

Както загатнах в началото и както знаете, ако сте потърсили информация за романа, в сюжета става дума и за извънземна цивилизация. Начинът, по който са представени извънземните е донякъде объркващ, но не и истински изненадващ – всъщност читателят е подготвян за тях на ранен етап от историята, но без да го знае. Интересно е, че тяхната цивилизация уж би трябвало да е противоположна на човешката, а всъщност е огледална. Основните теми, както при тях, така и при хората, са едни и същи – борбата за оцеляване и до къде можем да стигнем, когато обстоятелствата ни притискат, проявата на милост и идеализъм, и съответно – бруталността на света. Някъде тук е и темата за сблъсъкът на цивилизации – т.е. това за което предупреждаваше Стивън Хокинг – че човечеството не трябва да търси разум, защото има опасност по-развити същества да дойдат и да ни унищожат.

Този познат въпрос (заплаха) е с второстепенно значение и служи само за да подчертае основната тема – а именно за човешката природа (като в случая „човешка” е употребена условно, тъй като извънземните проявяват точно същата природа). Дали хората заслужават да оцелеят и въобще кой е прав – нихилистично настроената Йе Уън-дзие, организацията на Евънс, или борещите се да защитят човешкия род? Не е много сигурно на чия страна е авторът – в края на романа той дори сравнява човечеството с гладно стадо скакалци, което в контекста е оптимистично сравнение, но на мен ми изглежда по-скоро като проява на черен хумор.

Финалът на „Трите тела” е отворен, но и достатъчно завършен. Той отговаря на повечето въпроси и мистерии. Вероятно за някого тези отговори биха били разочароващи, но няма истинско основание за разочарование – още към началото инспектор Да Шъ заявява на Уан Мяо, че ако нещо изглежда като необяснимо чудо, то най-вероятно е номер.

Сюжетът е завладяващ и напрегнат през цялото време, обратите работят и изглеждат логични, а финалът е достатъчно добър – дори и без продължения, историята има адекватен край. Всъщност, първият том от трилогията е толкова добър, че не мога да не се запитам дали останалите ще бъдат на същото ниво? Надявам се да не чакаме дълго да бъдат издадени у нас.

Моята оценка:

История – 6
Герои – 5
Стил на писане – 6
Eлементи на изненада – 5
Емоционален заряд – 6
Теми за размисъл – 6+
Фантастични елементи – 6
Степен на оригиналност – 6
Старание на автора – 6
Маркетинг, промоция и хитов потенциал на книгата – 6

Общ успех: Отличен (5,80)