Дисекция на едни ужасни хора

Миналата седмица излезе последният сериал на Майк Фланаган за Netflix. Създателят на The Haunting of Hill House, The Haunting of Bly Manor, Midnight Mass (нашето ревю) и The Midnight Club, режисьорът на Oculus (нашето ревю), Gerald’s Game и Doctor Sleep се мести в друга стрийминг платформа и на раздяла с досегашния си работодател извади една от най-добрите си продукции досега – The Fall of the House of Usher.

Обичаме да гледаме хорър, обичаме да гледаме неприлично богати хора да бъдат наказвани (за повечето хора богатите са лоши по презумпция, което в реалността не е съвсем така, но тук образите наистина са направени брутално безскрупулни), обичаме мистерии и ужасяващи свръхестествени същества, обичаме дори щипка сапунено-драматични моменти за цвят. Фланаган знае това добре и го доставя в изобилие. Сериалите му се превърнаха в нещо като алтернативен American Horror Story с по-бавно темпо и повече драма, но „Падението на фамилия Ашър“ си прилича още повече със „Зловеща семейна история“ заради концепцията си, пищните сцени на свръхестествена смърт и отвратителните си, но остроумни злобни герои, за които зрителите не просто да не плачат, но и да се радват, когато умират мъчително.

В младините си Родрик и Маделин Ашър не изглеждат като лоши хора и дори може да се каже, че трагедиите им донякъде предопределят поведението им по-късно. Злините, които извършват, за да отмъстят на прецакалите ги богаташи, са разбираеми. Но свършеното от тях след това, превръщането им в уроди и отглеждането на цяло котило още по-ужасни наследници, си е изцяло тяхна вина, собствен непредизвикан избор и затова никой не страда за тях, когато справедливостта най-накрая ги застига. Двамата превземат гигантската фармацевтична компания Фортунато и правят лекарствата й пристрастяващи, дори смъртоносни, за да натрупат несметни богатства, но никой не успява да ги осъди за това, дори целеустременият следовател Оугъст Дюпин.

Настъпил е обаче часът, в който да си платят всичко – мистериозна неостаряваща жена със зловеща усмивка, убийствен чар, нескончаема целеустременост и свръхестествени сили се завърта около фамилията и подпомага всяка смърт. Едно по едно децата на Родрик умират в зрелищни инциденти, докато патриархът и матриархът на фамилията наблюдават безсилни. Никой обаче не тъжи за загиналите – единствената грижа на оцелелите е как да спасят богатството, репутацията и възможността да практикуват нестандартните си удоволствия.

Силните страни на сериала са много. Темпото е доста добро, макар и предпоследните епизоди да губи малко пара заради повтаряемостта (от втора нататък, всяка серия умира по един наследник – към пета-шеста това става предсказуемо и не чак толкова вълнуващо, особено предвид че най-впечатляващата и яка смърт е първата). Концепцията е чудесна – не просто имаме хорър, но имаме хорър, който се случва на лоши хора (всеки вдъхновен от някоя творба на Едгар Алан По). В мъченията им има известна справедливост, всеки от персонажите среща (креативен) край, подходящ за личната си история. Това ни кара да симпатизираме на убийцата и да не стискаме палци на фамилията да оцелее.

Има и известна поука – липсата на скрупули в комбинация с нездравите амбиции рано или късно винаги води до фатален край, защото все някога последствията от действията ти те настигат, дори се отразяват на невинните около теб. В същото време в последния епизод Маделин Ашър казва нещо вярно – поведението на масата хора е това, което позволява на хора като тях да съществуват – манията да потребяваме максимално много като белег на престиж и успех, манията да получаваме всичко сега и веднага, дори да е вредно за нас в дългосрочен план, манията да вземем най-доброто от дадена ситуация, дори така да прецакваме някого друг. С други думи, има и върху какво да се помисли след гледането на сериала. Например, достатъчно ли е наказанието на Ашърови, предвид че са изкарали по цял един живот в екстремен лукс и недосегаемост, душата не съществува и възмездие след смъртта няма да има, тоест страданието им е само накрая и в това, което те сами си причиняват с взаимните си омраза и междуособици? Вие бихте ли приели сделката на Родрик и Маделин? Толкова ли невъзможно изглежда да се държим като тях, ако имахме техните възможности?

Визуално и като актьорска игра The Fall of the House of Usher е чудесен. От една страна Фланаган си рециклира едни и същи актьори в сериалите, които стават все по-добри с всяка следваща продукция. Карла Гуджино направо блести като мистериозната Верна. От друга страна ветерани като Марк Хамил и Мери Макдонъл придават още повече класа и престиж на продукцията – ясно е, че те могат да играят, но самото им присъствие е като печат за качество и издига сериала.

Сценарият също е на високо ниво, особено при диалозите, но дори и при монолозите, с които Фланаган тук си угажда малко повече от нормалното. Обичам да гледам персонажи, които не се понасят взаимно, но са принудени да работят заедно за обща цел. Отношенията и заяжданията между тях са наслада за душата ми, дори когато отиват в сапунени крайности тип Dynasty или Revenge. Създадени са колоритни образи, като наследниците може и да не са много развити (те са все пак просто продължения на баща си), но сцените със смъртта им са поетични, а на Родрик и Маделин е направена пълна дисекция. Имаме и един положителен образ, за който все пак да изпитаме някаква емоция – внучката, която въпреки ужасната си семейна среда, все пак расте като добър човек и заслужава да оцелее (до последно обаче не знаем дали ще успее).

Намират се и няколко недоизпипани аспекта, заради които шестицата на сериала няма да е пълна. Марк Хамил и образът му са пропилени – очаквах много повече от тях. Неговият финал е малко съшит с бели конци, защото героят му не е сред главните и няма как да впечатли, а с актьор като Хамил в тази роля трябваше да се измисли нещо повече. Някои от последните монолози идват твърде натрапчиво – сюжетът предава поуките и посланията достатъчно добре, няма нужда да бъдат изтъквани и натяквани в речетативи повторно. Разбрахме, че крепкото семейство е по-голямо богатство от парите, не сте първият сериал, който да го казва (а и тази максима все пак идва с известни уговорки – парите не са най-важното, но само ако ги имаш достатъчно. Самият Дюпин казва, но не показва, че е богат заради семейството си, което сериозно подкопава твърдението. Ако беше вярно, той щеше да си гледа децата, а не да ходи по нощите да слуша изповедта на Родрик, от която уж не се интересува). Феминистичните моменти в образа на Маделин също дойдоха малко излишни – не че са лоши, но са набутани където не им е мястото.

В крайна сметка, горещо препоръчвам сериала и съм много доволен от него – новият сезон на American Horror Story вече се излъчва, но аз дори не съм го почнал, защото получих тазгодишната си американска история на ужасите и качеството й е достатъчно високо, за да не искам да рискувам да си разваля вкуса с още една, която вероятно няма да е така сполучлива. Смея да твърдя, че от всичко правено за Netflix, този сериал е най-доброто на Майк Фланаган и стрийминг платформата може само да съжалява, че го изгуби като създател на съдържание. Мнозина казват, че той е следващият Крал на ужаса и нищо чудно да са прави. The Fall of the House of Usher е прекрасно съчетание от ужас, драма, размисли и щипка черен хумор, което си струва да бъде гледано.

Моята оценка:

История – 6-
Герои – 6-
Режисура, ефекти и актьорска игра – 6
Eлементи на изненада – 5.50
Теми за размисъл – 5.50
Емоционален заряд – 5+
Фантастични елементи – 5
Саундтрак – 5.50
Старание на екипа – 6-
Маркетинг, промоция и хитов потенциал – 5.50

Обща оценка: Отличен (5,55)