Ехота от легендата за „Вавилон 5“

Този месец вече поостарелите фенове на сериала от края на миналия век „Вавилон 5“ имахме неочаквана изненада – нов анимационен филм, в който всички живи актьори с главни роли от едно време се завърнаха, за да озвучат персонажите си. След толкова опити на Джей Майкъл Стражински да продължи да работи по своя магнум опус, включително провален опит за римейк на сериала, най-накрая имаме нова творба, макар и в рисувана форма. Дали обаче усилието си е струвало и дали си струва нашето време да го гледаме?

Да го кажем така – „Пътят към дома“ е по-добро завръщане/разклонение на „Вавилон 5“ от последните два опита – The Lost Tales и The Legend of the Rangers. Но това не го прави бижу в историята на франчайза. Предназначен е за върли фенове на сериала, въпреки че вече не сме 1999-та и не са останали твърде много такива. Ако не сте гледали нищо от превъзходната сага Babylon 5 досега, определено не започвайте с The Road Home. Първо – няма да разберете нищо, второ – ще ви се стори твърде скучен и съзерцателен.

Филмът е просто ехо от сериала, любовно писмо към феновете, самозадоволяване на сценариста Стражински и нищо повече. Подходящ е просто да ви убие една вечер и леко да ви усмихне (но не и развълнува), ако сте прекарали детството или младините си в проследяване с паднало чене на войната със Сенките и техните раси-слуги, трагичните съдби на Сентори/Кентавър Прайм и родния свят на Нарн, мистиката на Минбар, борбата на телепатите за справедливост или някоя друга от многото епични сюжетни линии в космическата опера от 23-ти век. „Пътят към дома“ не е подходящ за друго и няма как да послужи за съживяване на франчайза.

Донякъде това е разбираемо. С петте си сезона и петте филма сериалът си изгради богата и подробна митология, в която цялата история на станцията Вавилон 5 малко или много е разказана и зачукана в камък. Няма как да се вземат старите събития и да се направят нови обрати с тях, защото това ще счупи цялата конструкция (а и никой не си ги спомня толкова подробно). Няма как да се започне нещо тотално ново, не и със същите герои, защото основното вече е разказано, всички опити за нови начинания завършиха зле (въпреки че Crusade имаше потенциал и така и не разбрахме как е намерено лекарството за чумата, сполетяла Земята), а оцелелите до днес актьори хич не са първа младост (не че това попречи на „Стар Трек: Пикард“ да направи нелош трети сезон, който всъщност представляваше осми за „Стар Трек: Следващото поколение“).

Babylon 5: The Road Home доказва, че няма как сагата да бъде изцедена повече и шансовете й за нов живот извън тотален римейк или наистина свежо разклонение с нови сценаристи и осезаемо осъвременяване са миниатюрни. Филмът се чувства остарял и излишен не само като сюжет, но и като атмосфера – в днешно време диалозите са по-раздвижени и разчупени, темпото е по-динамично, няма кой да чака Брус Бокслайтнър да изнася пространни монолози или да пуска дядови шеги за чорапите си. Но все пак това си има своя чар и може да усмихне отколешните фенове и сценариста в старините им – Джей Майкъл Стражински няма да тръгне да изневерява на себе си в навечерието на 70-тата си година).

Конкретно за филма – сюжетът му е простичък. Историята се развива малко след преместването на Джон Шеридан и Дилен на Минбар. Поради леко нелеп инцидент с тахиони, Джон е откъснат от времето и пространството и започва да прескача през различни периоди и алтернативни вселени. Естествено, целта му е да се върне у дома – при своята любима Дилен. По пътя обаче ще види как биха могли да се развият събитията, през които той вече е минал, до какви ужаси или интересни разлики биха могли да доведат някои малки промени, както и коя е най-мощната сила във вселената (няма да ви казвам не толкова, защото би било спойлер, а защото отговорът е толкова банален, че би ме било срам да го напиша).

Звучи достатъчно интересно и анимацията позволява някои зрелищни сцени – битки и разрухи, но всъщност е доста кухо. Ясно ни е, че в края на филма Шеридан ще се прибере в неговата вселена и всичко видяно ще мине и ще замине без никакви последствия. Същевременно, всичко преживяно е изцяло в контекста на войната със Сенките – която, колкото и да е интересна и централна за сагата, няма какво ново да покаже.

От тази гледна точка, пропиляно е и завръщането на живите актьори, а от тях са останали доста малко. Клаудия Крисчън (Сюзън Иванова), Питър Джурасик (Лондо Молари), Бил Мъми (Ленир), Патриша Толман (телепатката Лита Алекзандър) и Трейси Скогинс (капитан Елизабет Локли) отдавна не са били на екран, но историята тотално ги пренебрегва. Те озвучават изцяло второстепенни и преходни образи в историята на Джон Шеридан. Не се завръщат за ново приключение, не виждаме какво се случва с тях след събитията от сериала, нямаме никаква реална промяна спрямо положението, в което ги оставихме преди повече от 20 години. Всъщност, от оригиналните персонажи в познатата ни вселена, виждаме единствено Дилен и, ако броим половината й реплика, капитан Локли – останалите са само алтернативни версии.

Новите актьори, които заместват с гласовете си починалите Мира Фурлан, Джери Дойл, Андреас Катсулас, Майкъл О’Хеър и Ричард Бигс се справят относително прилично, но не впечатляващо. Интересно е, че не са поканени да се завърнат Андреа Томпсън (телепатката Талия), Джош Кокс (помощника на Иванова, когото може би не си спомняте, но има появи в цели 36 епизода), дори Джейсън Картър (Маркус Коул, който има поява в сюжета, но е озвучен от друг).

Извинявам се за затрупването с имена, но така още веднъж ви показвам, че този филм е само за върли фенове, а не за случайно попаднали на него. Останах доста разочарован от липсата на смисъл от завръщането на гореизброените, като единствено Лондо Молари / Питър Джурасик ми направи добро впечатление – шегите му бяха наистина забавни. Той ми беше любимец и преди, но новата сцена с неговото съзерцание на апокалипсиса имаше известен емоционален заряд заради оптимизма и хумора. Запомнящ се момент е и кадърът с Джефри Синклер и Джон Шеридан със стиснати ръце и пушка между тях – трогателно е да видим, че двамата емблематични капитани на станцията биха могли да са приятели, както и че ролите им за вселенското развитие са еднакво значими, макар и в сериала общуването между тях да е минимално.

Впрочем, сега осъзнавам, че тази година има юбилей – 30 години от излизането на първия филм/епизод, от който започва цялата работа – Babylon 5: The Gathering. Ако приемем Babylon 5: The Road Home като просто отбелязване на повода и нищо повече, то добре – става. За нещо повече – не. Не е задължителен за гледане, не променя нищо, не надгражда, не рестартира вселената и не започва нова история, за която да чакаме още филми или епизоди – просто за час и половина ви припомня за епоса от младините. Ако това ви влече (както привлече мен), заповядайте.

Моята оценка:

История – 5
Герои – 4
Режисура, ефекти и актьорска игра – 5
Eлементи на изненада – 3
Теми за размисъл – 5
Емоционален заряд – 5
Фантастични елементи – 5
Саундтрак – 5
Старание на екипа – 5.50
Маркетинг, промоция и хитов потенциал – 3

Обща оценка: Мн. добър (4,55)