Горещи черепи от Турция

Турция не е първата дестинация, за която се сещате, когато си помислите за фантастика, но страната всъщност е продуцирала немалко сериали в нашия жанр – и част от тях дори не са лоши. Разбира се, ние трудно можем да разберем това докато пропадналите ни телевизионни канали излъчват бабешки сапунки като „Черно бяла любов“, „Любов и наказание“ и „Приливи и отливи“, но пък Netflix дава платформа за интересни идеи и продукции като „Защитникът“, „Подаръкът“ и други.

Един от несправедливо пренебрегнатите и забравени сериали, който ми попадна съвсем случайно, без въобще да съм чувал за него преди, се казва „Горещ череп“ и представлява дистопия с елемент на поезия, в която обществото почти се е сринало заради пандемия от думи. Всеки, който чуе привидно несвързаните бълнувания на болните, се заразява и става като тях. Навън хората ходят със слушалки или тапи в ушите и избягват контакти с непознати, а междувременно авторитарна власт е хванала Истанбул в желязна хватка. Главният герой има имунитет срещу болестта (при контакт с думите той не се разболява, но изпитва остра болка и главата му бързо се загрява) и постепенно се въвлича във въстание срещу диктатурата, превзела града.

Преди да изгледате трейлъра и да прочетете ревюто, имайте предвид, че сериалът не е завършен – първи сезон дава известно усещане за финал, но основната част от историята е трябвало тепърва да се развива, а втори сезон няма да има поради мижав интерес. Аз обаче все пак ще ви препоръчам Sigak Kafa заради интересната идея и интригуващата й реализация със страхотно изградена атмосфера и известна доза лирика в повествованието. Не казвам, че сериалът е уникален или революционен, пак следва някои формули (Netflix явно задължават), но пък има елемент на нестандартност и една особена красота в цялата работа. Няма огромен бюджет за яки специални ефекти, но пък с малкото си ресурси екипът е извлякъл максимална стойност за творбата си.

По принцип в сериалите държа преди всичко на сюжета, но тук си признавам, че той не е впечатляващ. Имаме всички стандартни за дистопиите елементи – разпаднало се общество, авторитарен мачкащ хората режим и бунт срещу него, нереалистична любовна история и главен герой със специално умение, до когото всички искат да се доберат. Мурат се опитва да живее скромно и тайно от света, въпреки че притежава имунитет към заразата – може би той самият е ключът към намирането на лекарство. Травмите от миналото му не му позволяват да изпълни моралния си дълг към човечеството и да се разкрие, както и да заживее нормално, колкото и да му пили майка му на главата, но един ден, когато му се налага да спаси дете, това се променя. Отделно от това, той среща красивата Шуле, която събужда у него едно по-особено желание за живот. Разбира се, властта веднага научава за него и започва да го преследва, което пък го тласка към бунтовническото движение за права и свободи.

Дотук – съвсем формулаично. Особеното на сериала обаче се крие в неговата атмосфера и склонността му да ползва интересни визуални метафори. Ние виждаме събитията през очите на Мурат, съответно виждаме и неговите фантазии. Любимият ми такъв момент е когато харесваното от него момиче го целува, хваща за ръката и повежда към спасение – той не ходи до нея, а лети. Интересни са и кадрите, в които той размишлява, докато ходи върху ходеща пътека на върха на небостъргач – постоянно на ръба да пропадне, изолиран от недостъпния и далечен за него свят. На моменти виденията и почти литературните изразни средства прекаляват, особено към края, но все пак този аспект си остава силна страна на „Горещ череп“.

Елементи на поезия има не само във визуалните метафори, но и в пандемията от бърборещи. За съжаление, в първи сезон не се разкрива нищо за същността на болестта, но със сигурност бълнуванията на бърборещите не са случайни несвързани глупости. Дори и да са такива, в тях има нещо чувствено и лирично. Естествено, самите те са метафора – за бърборещите в истинския свят около нас, които ни занимават с всякакви глупости, само и само да ни разсейват от търсенето на важното за собственото ни щастие. Изобщо, идеята за епидемия от бърборене, разпространяваща се по слуха ни почти мигновено, се усеща като нова и свежа, както и с някаква по-дълбока идея, която е трябвало да бъде разкрита по-натам.

Най-интересният случай е бащата на един от приятелите на Мурат. Той не е точно бърборещ, но от време на време гръмогласно се провиква с нещо странно. Сериалът явно е пазил разкритието за втори сезон, но на практика то става очевидно в края на първи – виковете му съвсем не са случайни, а са по-скоро предупреждение за бъдещето. Не можах да намеря потвърждение за теорията си в интернет, защото явно никой англоговорящ не е гледал сериала, но последната изкрещяна от него дума е същата като последната дума на ключов герой преди да бъде убит, и то в доста трогателна сцена. Дали това означава, че и пандемията съвсем не се изразява в случайни брътвежи, а болните далеч не са толкова изгубени, колкото изглеждат? Евентуално турскоговорящите биха могли да отговорят, ако са чели книгата Sigak Kafa, върху която сериалът е базиран, от неизвестния у нас писател и сценарист Афшин Кум.

Както казах, прекрасно изградена е атмосферата на сериала. Героите обикалят в мъглив, облачен, мрачен и запуснат град, всичко снимано през деня е минато през отровно жълт филтър. С видимо скромен бюджет е постигната потискаща атмосфера, допълваща идеално дистопичния сюжет. Персонажите се борят за нещо по-хубаво, но знаят много добре, че шансовете им са малки, и живеят сякаш на доизживяване – апатични и готови да се жертват за каузата не толкова защото са много отдадени и добри, а по-скоро защото просто им е писнало от това безсмислено съществуване. Същевременно, тази депресираща обстановка прави моментите, които не й пасват, да изпъкнат повече – моменти на любов или на народно обединение в порив за свобода. Така те наистина носят надежда и емоционален заряд, противодействащ на обичайното положение на нещата, дори и да са банални и вече гледани в други продукции.

За съжаление, трябва да призная и един голям минус на сериала – персонажите. С изключение на Мурат, те просто не са чак толкова интересни, че да ни пука какво се случва с тях. Някои от тях дори са дразнещи – особено двете възрастни майки, които постоянно пушат, мрънкат и реват. Муратовата от време на време компенсира с по някое адекватно и своевременно действие в подкрепа на сина й, но другата знае само да се тюхка – вероятно с комичен ефект, но е твърде досадна, за да бъде забавна, а и твърде много бабички с подобно ужасно балканско държание имаме и в ежедневието си, за да им се присмеем невинно и да забравим. Все пак сериалът идва от съседна на нас държава, чиито култура и поведенчески норми не са чак толкова различни от нашите, колкото им се ще на родните патриоти да вярват. Шуле имаше потенциал да бъде развита по-добре, но тя е твърде нереалистична (не може толкова хубаво младо момиче да се влюби в чичак-оръфляк като Мурат) и обратите около нея по едно време стават прекалено много. Озгур и колоритната му асистентка пък въобще не пасват на атмосферата – като излезли от някой инфантилен комикс са. Всички са типови и предвидени не да бъдат впечатляващи и завладяващи, а просто да се впишат в дистопични формули и клишета.

Надявам се вече да е станало ясно – Hot Skull по Netflix няма да се окаже следващия ви любим сериал, има много какво да подобри, но си струва гледането заради няколко негови елемента, получили се особено добре. Жалко е, че няма да има втори сезон, защото бих гледал такъв с удоволствие. Ако не друго, надявам се поне да видя подобна идея развита другаде и може би по друг начин, но докрай. Думите имат своята сила и атакуването на разума ни чрез слуха ни може да представлява мощна фантастична концепция за някоя творба с повече успех. Искрено вярвам, че липсата на популярност на сериала се дължи не на качествата му, защото той има достатъчно такива, а на лошия маркетинг от страна на Netflix. Винаги е озадачаващо, когато се инвестират пари в нещо само за да бъде то оставено да потъне в плявата. Но пък е и приятно, когато при разсеяно превъртане на заглавията и случайно пускане на някое от тях попаднеш на нещо, което да те изненада положително.

Моята оценка:

История – 4+
Герои – 4
Режисура, ефекти и актьорска игра – 5.50
Eлементи на изненада – 5+
Теми за размисъл – 5+
Емоционален заряд – 5
Фантастични елементи – 5
Саундтрак – 4+
Старание на екипа – 5.50
Маркетинг, промоция и хитов потенциал – 3

Обща оценка: Мн. добър (4,70)