Как идват чудовищата?

Продължавам с търсенето на прилични и вече не толкова нови филми в опит да избягам от скуката на настоящата година. Тази седмица покрих един пропуск от 2018 – „Парадоксът Кловърфийлд“. Гледал съм само първия филм в тази поредица/вселена – „Кловърфийлд“ от 2008 г. Този е третият и обяснява откъде се взимат чудовищата за първия. По някаква причина, критиците го ненавиждат, даже и обикновените зрители не се изказват много ласкаво. На мен обаче ми хареса и затова сега ще ви разкажа малко повече за него.

Земята страда от енергийна криза, но човечеството има една последна надежда – проекта Шепърд – огромна машина, която би могла да произведе достатъчно ток, за да ни реши проблемите и да не се налага да воюваме помежду си. Той обаче е толкова опасен, че се налага да бъде изпробван в космоса. Оказва се, че машината пробива самата тъкан на вселената и това води до доста неприятни последици….

Не ми се ще да разказвам повече, тъй като основното достойнство на филма е именно мистерията на това какво се случва и какъв ще бъде следващият ужас, на който героите ще бъдат подложени. Структурата е ясна – героите измират един по един (в космоса никой не може да ви чуе когато крещите), но има и малко философия покрай чистия хорър, както и вторична сюжетна линия на Земята, която се връзва с останалото накрая.

Един от най-големите минуси на The Cloverfield Paradox е, че покрай изясняването на концепцията му (която явно и така се оказва сложна и трудно разбираема за много от зрителите – народът затъпява все повече) не му остава много време да разработи добре героите си. Трудно е да се идентифицираш с някого от тях, повечето са само пълнеж за хорър сцените. Личи си, че на идейно ниво това не е било така, но явно реализацията е станала зле и е пропиляла потенциала на героите.

Проблем има и със самата концепция, или по-точно липсата на яснота около това как точно се случват нещата, както и дупките в нея, но това може да се преглътне, защото сцените на ужас, напрежение и мистерия са достатъчно ефектни. Налице са и някои неравности в тоналността, предимно около един персонаж, който остава без ръка, но все пак пуска тъпи бъзици сякаш е загубил не крайник, а мигла, но не е прекалено дразнещо.

Донякъде разбирам защо критиката оплюва филма, но според мен той има и достатъчно позитивни качества, за да бъде оценен поне като приличен. Идеята е добра и рядко се прави (последно гледахме подобен космически ужас в „Признак на живот“), ужасът е качествен – смущаващ, но без прекалени гнусотии, ефектите и космическата станция са добре направени, актьорската игра е на ниво. Сюжетът има някои предвидими моменти, но като цяло мистерията и напрежението се налагат доста успешно и държат през повечето време. Повествованието е увлекателно и интригуващо. Финалът пък е най-красивата и емоционална част от филма.

Не казвам, че „Парадоксът Кловърфийлд“ няма своите проблеми, но оценка от 18% е крайно несправедлива. Особено от гледната точка на прегладнял за продукция фен на научната фантастика и ужасите. Поредицата като цяло е просто един експеримент, който никога не се е взимал твърде насериозно, така че е странно да оценяваме филмите в нея наравно с претенциозните блокбъстъри. Аз лично съм доволен и получих от филма това, което очаквах.

Моята оценка:
История – 5+
Герои – 4+
Режисура, ефекти и актьорска игра – 5.50
Eлементи на изненада – 5.50
Теми за размисъл – 5.50
Емоционален заряд – 4+
Фантастични елементи – 4.50
Саундтрак – 5+
Старание на екипа – 5+
Маркетинг, промоция и хитов потенциал – 5+

Обща оценка: Мн. добър (5,00)