Класика за уважение или ръждясала антика за мъчение?

Ревю на романа „Звездните рейнджъри“ от Робърт Хайнлайн, изд. „Сиела“.

Сигурно сте забелязали, че вече над 2 години не съм публикувал ревю за книга. Разбира се, срам ме е от това. Като малък не бях особен фен на четенето, защото в училище ме принуждаваха да се занимавам предимно с ужасяващо тъпи книги, които насадиха у мен представата, че литературата е скучна. Вкъщи също ми препоръчваха стари тухли, които въобще не грабваха интереса ми, а прахът от разлистването на страниците будеше алергията ми – в тях се разказваше предимно за каубои и индианци, които никога не са ми били интересни. Харесвах книгите игри, бях върл фен на Тери Пратчет (имам всичко негово на български у нас), спомням си с умиление за „Властелинът на пръстените“, „Главата на професор Доуел“ и още две-три книги, но това бяха само изключения.

След това започнах да се занимавам със SciFi.bg и покрай сайта се зачетох в по-новите научнофантастични и фентъзи книги. И изведнъж ми потръгна и ми се услади. Осъзнах, че има и интересни книги, дори страхотни, бързо си намерих любими автори и поредици и натрупах доста прилична библиотека. Започнах да се възприемам като четящ човек, осъзнах че книгите могат да ми предложат много повече от селски неволи, туберколозна поезия и турско робство, отърсих се от впечатлението, че четенето е скучно. Като понапреднах, хвърлих око дори и на титани от миналия век като Робърт Шекли, Артър Кларк, Франк Хърбърт, Филип К. Дик и други. Все още имам колосални пропуски в класиката, но все пак започнах да понаваксвам.

Много ми хареса „Луната е наставница сурова“ на Робърт Хайнлайн – с превъзходно светостроене, смели идеи и интригуващ сюжет. Затова и имах големи очаквания към „Звездните рейнджъри“ на същия автор. Още повече, хвалиха ми я като истински шедьовър, който те грабва и не те пуска, а философията му те белязва за цял живот. Цяла среща в клуб „Иван Ефремов“ преди няколко години беше посветена на дискутирането й.

Случвало се е да преживея разочарование от някоя творба, но толкова огромно колкото това – не. „Звездните рейнджъри“ ми отне две години да я прочета и ме отврати от литературата за много дълго време. След това ми отне още половин година да преработя преживяването и да се наканя да напиша това ревю. Отскоро посягам и към други книги, но още ме боли. Сигурно си мислите, че драматизирам, и вероятно е така – все пак животът ми се промени преди две години и вече имам далеч по-малко време и енергия за четене (камо ли за писане или поддържане на сайта), може би е несправедливо да обвинявам един от най-емблематичните романи на Хайнлайн за отдръпването и изтъпяването ми. Но е факт, че тази книга ме измъчи и ме върна в училищните години, когато с болка плъзгах поглед по страниците на овехтели писания, чието време отдавна е отминало, само и само да не ме намрази прекалено учителката по литература и да ми прецака успеха. Насилих се да прочета книгата докрай, първо защото мразя да оставям недовършени неща, били те и мъчителни за психиката ми, второ защото не можех да повярвам, че „Звездните рейнджъри“ ще остане на едно и също ниво на скука до самия си финал.

Резюмето на сюжета ще е много просто – основно защото такъв практически няма. Разказва се за един средностатистически младеж, който се записва в армията и тренира да бъде войник. Тренира, тренира, тренира, учи, пак тренира, гради военна кариера, учи и тренира, накрая взима участие в мисия срещу извънземните и историята свършва.

Разбира се, едва ли върлите почитатели на книгата са такива заради сюжета й. Тя е ценна не толкова заради случките в нея или някакъв чар у тотално безличния герой и разказвач, а заради философията и визията си. Във футуристичния свят, създаден за романа, обществото е силно милитаризирано и гражданските права не са неотменими и равни за всички, както е при нас, разглезените съвременни либерали. Там пълни права, включително да гласуват, имат само хората, прекарали военна служба. Цивилните могат да си живуркат спокойно, да правят бизнес и да имат собственост, но са безгласни букви що се отнася до развитието на обществото. Човечеството е колонизирало няколко планети и всички хора са обединени в Земната федерация, която понастоящем е във война с извънземна раса, наречена Арахноиди, или на жаргон – Дървеници. Хайнлайн смело се впуска в изследването на тази идея за обществено устройство, поради което мнозина виждат в романа и посланията му фашизъм и опасна възхвала на войната.

Затруднявам се да коментирам в дълбочина философията на „Звездните рейнджъри“. Не ми стана ясно дали авторът наистина вярва, че създаването на един такъв свят е добра идея. Според много от анализаторите, а май и от феновете му днес – да. Те смятат, че войната е неизменна и неизбежна човешка дейност и отделянето на ресурс за нея е не само необходимо, но и престижно, а една такава цивилизация би била много по-добър гарант за оцеляването на човечеството в дългосрочен план, отколкото сегашната либерална демокрация с всичките й свободи и стремежи към равенство, които разлигавят човека, предпоставка са за губене на време в излишни спорове, позволяват на незаслужилите некъпани маси да определят бъдещето на хората, които наистина са жертвали нещо, за да може цивилните да си живеят живота. На кого му пука там за някакви си индивидуалисти и лигави пацифисти, за количество убити и ранени, за щастие и удобство, като най-важното е да ходим да утрепем нещо, да дадем живота си за общото благо, пък останалото е статистика и просто природа.

Явно през 50-те години на ХХ век, малко след Втората световна война, във време, в което мнозина са помнили и Първата, а Студената тепърва се е разгаряла, такива възгледи са били напълно валидни и нормални. Виждаме елементи от тази философия и днес във войната на Русия в Украйна. Разликата между образа на Дървениците от книгата и кой да е потенциален военен враг в реалността не е особено голяма – когато трябва да организираш група хора да ходи да се трепе с друга група хора, трябва да обезличиш врага, да направиш всичко възможно да насадиш у армията ти идеята, че се бие срещу обезумели подчовеци, нисши същества, които заслужават изтребление като хлебарки (оттам и избора на насекомоидна раса при Хайнлайн), защото ако бъдат оставени на спокойствие, ще разрушат нашата прекрасна цивилизация. Затова днес наричаме руснаците орки, а в Русия украинците и западняците се представят като загубили човещината си неонацисти и развратни упадъчни джендъри.

Дори с днешния паралел обаче, дори и да знам, че войната все още е реалност в нашия свят и ще остане такава дълго време, философията на романа ми се струва архаична и безвъзвратно отминала. Да, и днес имаме нашественици и военолюбци, на някакви си 1000 километра от нас измират хора и има реална опасност да бъдем включени в унищожителен конфликт, но въпреки това не мисля, че е възможно колективният Запад да зареже пътя си на развитие и постиженията си през последните 80 години, за да се фокусира пак върху войната. Агресията на Русия и мераците й да възстанови СССР е последно ухапване от умираща змия. Моето поколение е отраснало в съвсем различен свят, в който мирът се приема за даденост, задължителната казарма е отживелица, а даването на равен старт за всички и уважаването на индивида, вместо натикването му в някой отряд и пречупването на психиката му, са висши ценности. На пръв поглед може да изглеждаме обречени, но ето че не е баш така – след толкова инвестиции в пропаганда и сеене на вътрешни раздори в западните общества, организиране на пищни военни паради у дома и неуморно пропагандиране на „традиционни“ ценности, според които е по-важно да имаш силен лидер и здраво контролираща те общност, отколкото да позволиш на някой непознат да живее свободно според сексуалността, с която се е родил, или пък да си направиш вътрешна тоалетна, Великая и Могучая не само не превзе Украйна за три дни, ами и изглежда, че ще загуби цялата си война, пардон, специална военна операция, докато междувременно си прави проблеми за десетилетия напред. Големите православни семейни ценности, възхитителното мъжество да управляваш с желязна ръка и да милитаризираш населението си, славната историческа мисия се спънаха в розовите либерасти, които попиляват руските мужици без дори да участват официално във войната. И докато руските майки, които преди 15 години обличаха невръстните си деца и бебета във военни униформи и сега за награда получават порасналите си отрочета в ковчези или инвалидни колички, омразните западни джендъри продължават да си купонясват по драг шоута без дори да са виждали оръжие на живо.

Смразяващ кръвта кадър от едно милитаристично настроено общество, което не успява да просперира въпреки че е много по-близо до Хайнлайновата идея от нас.

Разбира се, рано е да говорим за пълна победа – все още не е ясно накъде ще тръгне войната и дали няма да ни се наложи съвсем скоро да се борим срещу още по-могъщ и страшен враг като Китай, но засега излиза че милитаристичното общество, в което индивидът не съществува като такъв, а просто като храна за войската, не успява да се наложи върху изнежените демократи, които уж са твърде улисани в борба за прави краставици и щастливи кокошки, за да се защитят срещу външна заплаха. Дори да настъпи някакъв обрат и да ни се наложи да се ангажираме по-активно във войната, да пострадаме икономически заради малко по-скъпи газ и суровини, въпреки че системата ни позволява да страдаме от политическа нестабилност и лъкатушене (тип Тръмп, Брекзит или Костя Копейкин) заради прекалената ни толерантност към чуждото мнение, ние сме поели по пътя си и много трудно ще се отклоним за постоянно от него. Визията на Хайнлайн губи и се архаизира все повече, а утопията тип Стар Трек е все по-близо до реализация. Уважението към различния и неговата свобода, гъвкавостта, се оказват много по-ценни от милитаризма и върлия патридиотизъм. Успяваме да отблъснем Дървениците и без да се лишаваме от гражданските си права или да отстъпваме всички решения на военното съсловие. Добре де, конкретно в България все си избираме разни простаци генерали да ни управляват и те все правят всичко възможно да дърпат обществото назад и на изток, но поне процесът е демократичен и рано или късно посоката му ще се самокоригира.

Разбирам защо „Звездните рейнджъри“ би допаднала на фантастите от предишните поколения. До ден днешен чичаците си спомнят с умиление как са станали мъже в казармата, нищо че там малоумни старшини са ги мачкали безсмислено, а уж много истинските ценности от ХХ век са превърнали болшинството от тях не в силни индивиди, гордо отстояващи принципи, усърдно трудещи се в градеж на щастието си и поемащи отговорност за живота си, а в отрепки, безделници и алкохолици, вечно обвиняващи другите, чакащи някой генерал да ги поведе към светлото бъдеще и опитващи се всячески да прецакат младите като наказание, че не са промили мозъците си с патриотично-комунистическа пропаганда и са по-свободни и щастливи от тях. Всеки е продукт на времето си, разбирам това и не обвинявам (твърде много) предишното поколение и борещите се то да прехвърли токсичните си идеали върху сегашното, но времето на тази книга, колкото и да се смята за грандиозна класика и еталон, е отминало. И всички застопорени в соца бабички, ядосани на еволюиралите и по-мъдри представи за мъжественост дядовци и русофилски тролове из интернет няма как да го върнат, дори и да успяват от време на време да заблудят някой и друг по-необразован младеж от провинцията (задължително пишещ с куп правописни и пунктуационни грешки, сериозни дефицити в знанията по история и неспособност да различи патриотизъм от нацизъм).

Робърт Хайнлайн

Та, прашасала и вече излишна, дори вредна идеология, в комбинация с никакъв сюжет, тъй като абсолютно нищо не се случва в тези триста и кусур страници (първоначално бях написал 500, защото толкова ми се сториха, но проверих и се поправих), антипатично безличен главен герой, стил и темпо като от задължителната училищна литература, подбрана грижливо от соц лелки и чичаци, от които не можем да се отървем и до ден днешен, направиха „Звездните рейнджъри“ може би най-отвратителната и скучна научнофантастична книга, която съм чел през живота си.

Чест прави на Хайнлайн, че се е отдал напълно на изследването на милитаризиран свят с всичките му плюсове и минуси, че е написал интелектуално предизвикателна книга, която и до днес е смятана за една от емблемите на жанра, дори е пожертвал сюжет и герои за целта (няма как хем героят да е интересен като личност и да минава през интересна история, хем да е добър и реалистичен войник). Още по-голяма чест му прави, ако реално я е използвал като критика на тази идея (усещат се тук-таме иронични моменти и намеци из текста, затова аз май клоня към този извод, а и не мога да повярвам, че гений като него може да се окаже фашизиран милитарист), а не като глорификация, както го обвиняват. Интересна е и по принцип идеята да се дават пълни права само на заслужилите членове на обществото, а не на всички. Както и хрумката армията наистина да бъде елитна част на обществото и в нея да влизат само умни хора, а не предимно пропили се несретници, които не стават за нищо друго. Но творбата просто вече не е актуална, поне за раслите в мирни и свободни западни общества от 21-ви век, каквото почти е и българското, или поне софийското. И е напълно ненужна, предвид че НАТО и ЕС предпазват Европа от буксуване в постоянни въоръжени конфликти, белязали цялото й записано минало чак до преди 2-3 поколения. Нещо повече, превъзходството в съвременната война се постига не с младежи, събирани насила от улицата и пращани със скъсани гащи да обират куршуми като пушечно месо, а с технологии. Нещо, което Хайнлайн сякаш не е успял съвсем да предвиди, е че в битките на бъдещето човекът е по-ценен като съзидател, а силата идва от икономическото и научното развитие. По-изгодно е на държавата да хване гражданина да сглоби някой и друг дрон, да изстреля с компютъра някоя и друга ракета по вражеския склад с боеприпаси, след което да ходи да работи и да плаща данъци, отколкото да го прати с пушка (или екзоскелет и лазерен пистолет, все тая) на бойното поле да мре в името на нацията (и недостъпния елит, който я управлява).

Съзнавам, че мнението ми е пропито от нихилизъм и ще бъда брандиран като упадъчен джендър и простак заради него, но имах нужда да го изкажа, за да мога да се отърся от спомена за „Звездните рейнджъри“ и да продължа със следващи книги, сред които със сигурност има такива, които ще ми върнат любовта към четенето. Съжалявам, но времето си тече и класиките трябва да се преосмислят, не може до края на вселената да занимаваме децата с „Дядо Йоцо гледа“ и „Песента на колелетата“. Ще се радвам да видя коментари по текста ми, дори и да знам, че повечето ще са крайно несъгласни най-малкото с нахалството да се отричат установени класики и да се отхвърлят идеалите на цели поколения. Почитателите на книгата са добре дошли да я защитят. За филма няма да говорим – не съм го гледал, нямам намерение, а и знам, че няма нищо общо с оригинала, така че по-добре да не го намесваме изобщо.

 

Моята оценка:
История – 2
Герои – 2
Стил на писане – 3
Eлементи на изненада – 2
Емоционален заряд – 1
Теми за размисъл – 5
Фантастични елементи – 4-
Степен на оригиналност – 5
Старание на автора – 6
Маркетинг, промоция и хитов потенциал на книгата – 5

Обща оценка: Среден (3.48)

5 коментара

Вашият коментар

Поддържани BB тагове: [spoiler], [img], [b], [u], [i] и [url]

Вход | Регистрация   |  

1BUL

Ще се възползвам от поканата и ще оставя коментар.
Книгата не струва.Филма е по добър,но пак си е за едно гледане.
Досега не бях чел ревю в което да има толкова много левичарска пропаганда.А още по интересно ми е че и досега има хора, които не са разбрали че либерализма умря.Всъщност либералната вълна която ни залива от 2015-а насам е последното издихание, последно ухапване от умиращата змия.
Последната част не можах да я разбера.Може да учим 3 500 годишната „Илиада“ , значи може и „Дядо Йоцо гледа“ – поне още толкова.

Добре е че жанра още не е мъртъв.Вярно че никога повече няма да четем фантастика от калибъра на „Зона 51“ – но и сега от време на време се появява някой диамант.Последните години автора който наистина ме изненадва с фантастиката която пише е Анди Уеър.Първо написа „Марсианецът“ ,по който направиха едноименния филм.След нея създаде дори по добрата „Артемида „.И накрая пусна най доброто което е писал до тук – Проектът „Аве Мария“.
Смятам Анди Уеър за „Нолан“ на литературната фантастика,и определено ще го следя и за напред.Само да го превеждат.
Впрочем са закупени филмовите права за „Аве Мария“ ,вероятно след година-две ще гледаме филма по книгата на IMAX.

Nedev88

Хайде, хайде, и либералите им не са стока. Като не им хареса някое мнение и веднага започват с фобиите. Не мисля, че в точно там днес има особена разлика между либерали и тръмписти. Едните се правят на големите богопомазани християни, другите се правят на много загрижени, толерантни към малцинствата. А а всъщност всички те са заблудени, невъзпитани, манипулативни хипокрити, които не могат да проведат една нормална дискусия.

Онзи ден гледах Bodies Bodies Bodies. Не е филм от жанра, но прекрасно описва сегашното състояние на Америка. Едно към едно. Посмях се доста.

Петър Атанасов

Nedev88 Ако това беше вярно, всичките селяндури-тръмписти щяха да гният по затворите, а не да се жалват под път и над път как им била нарушена свободата на словото, защото не могат да бълват абсолютно безконтролно опасни лъжи и конспиративни теории за сатанисти пиещи бебешка кръв.

Впрочем, паралелът ми между тази книга и Русия не е изцяло адекватен. В света, описан от Хайнлайн, нямаме върла диктатура и живот на населението в страх да не каже нещо грешно. Пак е отвратителен, но не чак толкова. От друга страна, там я няма и тази власт и недосегаемост на простака, която тук цари и в двата лагера.

Nedev88

Ама западните (или поне тези отвъд океана) общества вече не толерират нито себеизразяването, нито взаимното уважение. Личните права до голяма степен зависят от политическата ти нагласа. Щатите например не са много далеч от нашия комунизъм, а ако продължават така ще си станат баш комунизъм. Нов вид комузъм, но все пак комунизъм.

Това е една от малкото книги които съм…… започвал да чета. Много уважавам четящите хора и четенето на книги. Но не съм от тях – не мога да се съсреодоточа. Страниците се прелистват една след друга, а аз мисля за съвсем други неща….
Относно книгата: С това, което си спомням имах чувството че е нещо като Стар Трек в Mirror universe, но някак си всичко в нюанс сепия /сиво демек/, развиващо се в някаква парелна вселена 40-те години на ХХ век. Филмите естествено, особенно първите много повече ми харесаха 🙂
Относно разсъжденията на автора за паралелите с нашето общество. Аз също съм разсъждавал по темата. Не бих казъл, че съм някой разбирач по история или политика, но от скромния си житейски опит съм установил следното: Когато човек се чувства свободен той има желание и по-голям капацитет да реализира себеси и най-важно ИДЕИТЕ си на 100+ процента. Затова западните общества ще просперират докато носят в основата си идеята за личните права, себеизразяване и взаимно уважение. Останалите хоризонта на събитията малко по малко ще ги прати в историята… по една или друга причина.