Тихо и посредствено

Ревю на филма „Нито звук“, по кината от петък, 13 април.

Когато излезе първият трейлър за „Нито звук“, нещата изглеждаха много добре. Сравнително оригинална концепция, обещание за натрупване на много напрежение и изобилие от ужаси, до които може да доведе тя (тип „Не гасете светлините“), потенциал за богат сценарий с лек, не прекален арт-привкус. Може да се каже, че тези обещания са реализирани, но само половинчато. Има нещо хубаво някъде там, но като цяло филмът е далеч от вдигналото се през последно време ниво на съвременните хоръри и е по-скоро посредствен и незапомнящ се.

Повечето интересни сцени от A Quiet Place са показани още в трейлъра, единствено финалът и един пирон са спестени (пиронът е по-страшен от чудовищата през повечето време). Става дума за едно семейство с доста плодовита майка в него, което оцелява в превзетата от непобедими и кръвожадни, вероятно извънземни зверове Земя. За тяхно щастие, те живеят по средата на нищото, където заплахата е по-малка, а и дъщеря им е глуха, благодарение на което всички знаят езика на жестовете и могат да си общуват безшумно. Но когато на жената й идва времето да роди поредното дете (а бебетата рядко са тихи), рисковете за семейството ще се увеличат значително, въпреки подготовката им за щастливото събитие.

Преди да започна да изреждам всичко, което не ми хареса в този филм, ще подчертая, че моето негативно мнение явно е малцинство – повечето ревюта са отявлено позитивни, оценките са високи, дори в Rotten Tomatoes има 97% одобрение. Признавам, че идеята не е лоша, признавам, че актьорската игра на Емили Блънт и Джон Кразински заслужава похвали, не съжалявам, че го гледах, но и не виждам какво толкова в този филм заслужава да се препоръчва особено горещо.

Прекрасно традиционно семейство на разходка.

Проблеми има още в самата концепция. Оказва се, че не всеки звук е лош, по-тихите неща се игнорират от чудовищата, възможно е също да се издават всякакви звуци, стига да има източници на по-силни такива (например водопад). Дотук добре, но ако се замислим, започваме да откриваме пропуски. Как търчането, което е ритмичен и движещ се звук, не привлича чудовищата, а бутната лампа веднага докарва някой звяр? Посипването на пътищата с пясък/сол не издава ли звук, а и не вали ли дъжд в този свят, който да ги размива? Ходенето по чорапи не е ли по-безшумно от ходенето бос? Как и къде ходят нашите персонажи до тоалетна, което може да бъде шумна дейност понякога?

Семейството предвижда стая в мазето за бебето и уж я шумоизолира, но цялата работа е абсурдна. Бебето ще спи в нещо като ковчег (а как са заковани дъските от този ковчег една към друга без шум?), предвиден е газ, с който да се приспива ако заплаче (а откъде взимат газа и каква е ползата от него, щом отнема 5 минути да се приспи, а чудовището дотичва за секунди?), но цялата идея, че можеш да гледаш бебе в такива условия е повече от нелепа (разбира се, в първите моменти от живота си бебето е удобно тихо точно когато трябва). Далеч по-добро драматично решение щеше да бъде Емили Блънт да убие бебето след раждането, осъзнала, че е много по-вероятно да нахрани със себе си и другите си деца чудовищата, отколкото да осигури порастването на ново дете в такъв свят, но уви, това не би било християнско.

Тези хора не са чували за планирано родителство.

Другият проблем идва от факта, че героите са плоски и безинтересни. Това е стандартно за хорърите, но тук е още по-видимо, тъй като липсата на диалози прави идентифицирането на зрителя с тях още по-трудно. В резултат, изобщо не ни пука дали някой ще бъде изяден или не. Самите хора тук са сведени до животинските си инстинкти – да оцеляват и да се размножават, което, макар и логично за оцелелите повече от година в такъв свят, ги прави много скучни.

Сценарият е така написан, че разчита силно на опознаване на живота с минимален звук и натрупване на напрежение, но фактически почти нищо не се случва. Този типичен за арт-филмите елемент тук не работи в услуга на преживяването, тъй като има дълги скучни сцени, навяващи на мисълта, че това би се получило много по-добре като късометражка, отколкото като нормален филм час и половина. Уж една от силните страни на „Нито звук“ е фактът, че Джон Кразински и Емили Блънт са женени в реалния живот и затова би трябвало да имат осезаема химия помежду си. Сценарият обаче почти не им позволява съвместно екранно време – в повечето случаи двамата се оправят сами, да не говорим, че персонажите живеят не заради себе си или един за друг, а заради децата си.

Следващият абзац е лек спойлер, макар и не особено трудно предвидим, така че ако не сте гледали филма и още имате голям интерес към него, пропуснете го и минете на текста след двата стоп-кадъра.

Милисент Симъндс (дъщерята) е глуха и в реалния живот. Похвално е, че са я взели, а и тя се справя добре с актьорските си задачи (без да коментираме дали те са сложни).

Глухата дъщеря очаквано се оказва ключът към борбата с чудовищата. Финалът е с оптимистична нотка, която оставя с добро усещане, но само в първата минута. Във втората се замисляш как е възможно хората да са толкова тъпи, че да не са се досетили и по-рано за слабото място на чудовищата с феноменален слух, които на всичкото отгоре отварят бронята си и разкриват огромните си меки уши като покана да ги ги оглушиш със силен звук и да ги гръмнеш именно там.

В крайна сметка, „Нито звук“ е приличен филм за загуба на време, но е доста разочароващ, поне за мен. Другото ново хорър-предложение за тази седмица, „Коварен капан: Последният ключ“ определено е по-добрият избор от двата, ако наистина търсите филм на ужасите. Ако предпочитате по-тих и интимен хорър с повече претенция, тогава може пък наистина „Нито звук“ да ви хареса повече.

 

Моята оценка:
История – 3+
Герои – 3.50
Режисура, ефекти и актьорска игра – 5-
Eлементи на изненада – 4-
Теми за размисъл – 4
Емоционален заряд – 4-
Фантастични елементи – 5-
Саундтрак – 4-
Старание на екипа – 5
Маркетинг, промоция и хитов потенциал – 5

Обща оценка: Добър (4.15)

Няма коментари

Вашият коментар

Поддържани BB тагове: [spoiler], [img], [b], [u], [i] и [url]

Вход | Регистрация   |