Да играем с Агамор

През декември 2022 г. излезе брой 17 на списание „Агамор“. Доскоро познато като списание „Книги-игри“, то мина през поредна трансформация за повече обем, повече качество и поява на цветни изображения из страниците. Докато се наканя да напиша ревюто, първият тираж се изчерпа, но сега е пусната допечатка, така че отзивът ми няма да отиде зян!

Аз също участвам в сборния колектив с кратък разказ-игра, написан по време на уъркшоп, но не това е причината да ви го препоръчам горещо. Изданието наистина си заслужава. 216 страници в голям формат пълни с най-разнообразни книги-игри, статии, интервюта и страхотни илюстрации. Дори да не сте голям фен на жанра, „Агамор“ брой 17 е способен да ви направи такъв. Останах много приятно изненадан от изобилието на развлечение, което ми достави книжката, а това ме направи още по-благодарен, че изобщо са допуснали моята написана на шега творбица в такава страхотна компания и в такова добре изпипано издание. Освен че всички произведения са илюстрирани, всички са обработени и с подходящ за тематиката и нишата им шрифт, както и са редактирани и изпипани откъм стил и правопис. Попадали са ми стари броеве на списание „Книги-игри“ (далеч не съм чел всички, само 1-2), но те нямаха нищо общо с това, което е в списание „Агамор“ сега. Броят е и юбилеен – отбелязва 30 години от излизането на първата книга-игра в България, което вероятно е мотивирало екипа да се постарае още повече.

Брой 17 започва направо с гвоздея на програмата – „Сезон на тайни“ на Радослав Апостолов. Великолепна книга-игра, която спокойно би могла да бъде самостоятелна, но вместо това е използвана да понесе броя на гърба си. Разказва се за компания от петима души (да кажем петима приятели би било пресилено, предвид че някои от тях не се понасят взаимно), които отиват да изкарат Коледа заедно на хижа в планината. Там обаче ги чака свръхестествена заплаха, която може и да не преживеят всички (зависи читателят какви избори ще направи).

Епизодите прескачат между различните главни действащи лица, като читателят влиза в кожите и на петимата. Именно персонажите са най-голямото предимство на „Сезон на тайни“ – не съм сигурен дали съм чел книга-игра с толкова добре развити герои и отношения между тях. Лена ми стана антипатична почти веднага, страничната история на Стоев и майка му ми беше най-интересна, но като цяло всички успяха да привлекат вниманието ми. Чувствах се все едно съм с тях, все едно отново съм в университета и с колегите сме отишли някъде на запой, само дето тук ни чакат някакви мистериозни свръхестествени гадове, които могат да ни разпарчетосат (докато междувременно ни пообразоват за български обичаи и фолклор).

Другото, за което ми е много важно да изразя похвала, е стилът. Повечето наши автори пишат така, все едно превеждат от някакъв друг език – персонажите им говорят сухо, декламират мисли и чувства така, както го правят Трендафилка Немска и Светозар Кокаланов (известни още като Трендафил Канемска и Светозарко Каланов) в дублажа на телевизионните сериали. Тук виждаме истински българи, които може би са от вашия клас или работно място, говорят нормално като истински хора от нашето обръжение, държат се адекватно, шегуват се понякога, карат се и се заяждат друг път с жаргони и напълно естествен разговорен език – въобще пълнокръвни човешки същества, съществуващи сякаш наистина в нашия свят. Това е страшно полезно за вкарването на читателя в историята и превръщането на персонажите в симпатични човешки същества, с които да се идентифицираме и за които да ни пука. Авторът дори е избрал двама от тях да се казват Иван, заради което към втория се обръщат с фамилията му – така ситуацията става още по-реалистична (макар и това решение да не допада на всички читатели, защото ги кара да следят по-внимателно да не ги объркат).

Книгата-игра е доста добра и откъм геймплей – разчита на няколко показателя и кодови думи, като общо взето прогресът на групата се влияе много от изборите, които читателят прави, а не от случайността. В същото време рядко има очевидно верни или очевидно грешни решения – няколко пъти избирах това, което ми се струваше най-логично за ситуацията, но се оказвах в грешка. Епизодите също са разпределени чудесно – хем не са един след друг, съответно не можете без да искате да си плъзнете погледа и да прочетете какво ви чака при различните възможности, хем пак са групирани сравнително последователно, а не пръснати из цялата книга, та да обръщате постоянно страници като маймуни.

Единствената критика, която мога да отправя, е че отнема доста време да се стигне до кулминацията със свръхестествения сюжет (напрежението бааавно завира натам през началото и средата), докато се стигне до него се минава през немалко преобразувания на показателите (ту нагоре, ту надолу на едно и също), а самият апогей се развива и свършва твърде бързо. Това е бял кахър, защото зловещите подсказки за наближаващото бедствие и изграждането на отношенията между героите в началото и средата са достатъчно интересни сами по себе си, може би дори по-интересни от последната част, съответно нямах нищо против да продължат дори още повече. Просто ми се щеше да има по-голям брой епизоди, посветени на подготвяната от самото начало кулминация, когато фантастичният елемент превзема историята, за да може и той да бъде развит по-пълноценно.

Впрочем, ако правилно се ориентирам, илюстрациите из целия брой също са дело основно на Радослав Апостолов, който ги е създал с изкуствен интелект и после ги е дообработил и донапаснал. За което още едно голямо браво!

От белота знам, че след голяма игра се почива – вероятно затова и след „Сезон на тайни“ следват няколко по-кратки развлекателни статии. 30 от най-големите имена в книгите-игри в България разказват за своя първи досег с жанра, а с Майкъл Майндкрайм е проведено интервю с 30 въпроса, на които той отговаря доста искрено. Имаме и написана видимо с много любов статия за 30 книги-игри от 93-та година досега със зимни сюжети, теми и елементи. С такъв хъс пишех и аз класациите в SciFi.bg навремето, когато имах сили и муза за това.

Продължаваме с още 2 книги-игри. За „Миранда“ от Евгени Томов бях доста обнадежден заради избрания жанр космическа фантастика и обещаващите геймплей и начало. За съжаление, накрая останах разочарован и едва завърших историята с апатия. Става дума за отряд командоси, изпратени към Миранда (спътник на Уран), където местните колонизатори може би се готвят за бунт срещу Земята и обявяване на независимост – нещо недопустимо за шефовете. Геймплеят е сполучлив, но изобщо не останах доволен от сюжета и персонажите. Събитията са разказани доста повърхностно и сухо, а епизодите, които би трябвало да дават повече информация на читателя и евентуално да информират бъдещите му избори, рядко се оказват полезни и по-често се усещат като инфодъмп. Героите също не са достатъчно развити, те съществуват колкото да придадат на геймплея някакъв образ, но той е много блед и незапомнящ се. Дано не обиждам автора и почитателите му, но това произведение е с дълбочината на настолна игра. Разбира се, всеки има различни разбирания за това какво трябва да представлява книгата-игра – аз предпочитам да наблягам върху „книгата“, а не толкова върху „играта“, тук е обратното. Сигурен съм, че много хора са намерили предложението за чудесно и напълно задоволително според техните представи.

От „Мелинда: Първи пламъци“ на Кирил Иванов на Кирил Иванов останах по-скоро с положителни впечатления, макар тя да е предистория на „Котарака и черния нарцис“ от Ал Торо, което произведение не съм чел. Мелинда е вещица, която може да изстрелва огнени струи и кълба (стига да разполага с точките магическа сила за това), а историята й започва в разгара на морска битка. След края й тя се събужда на далечен остров пълен с гоблини. Тя трябва да оцелее, да спаси другите живи хора от местните и да намери начин всички заедно да напуснат прокълнатото място. Това е само първа част от по-дълга история, като авторът е обещал в следващия брой да покаже „Мелинда: Измяната“.

Следват още няколко статии, интересни за върлите фенове на книгите-игри, както и на пишещите (или желаещите да пишат) такива. Валентин Янков показва различни техники за разработване на изборите в книгите-игри, а Ал Торо е пуснал извадка от книгата си „Интерактивно разказвачество: Изкуството да пишеш книги-игри“, за да ни разкаже за изграждането на герои. Представени са ни три от най-новите книги-игри на миналата година – „Сенки във Фечис Пойнт“, „Къща от ада“ и „Асасините от Алансия“.

За финал е оставено събитието, на което и аз участвах и благодарение на което присъствам в броя – първата работилница на Ал Торо за писане на книги-игри. Ивайло Динков накратко разказва как протече мероприятието, след което са поместени част от кратките разкази-игри, които написахме тогава (и съвсем набързо дооформихме след това, за да стават за пред хора).

Аз лично съм доволен от това как се получи хумористичния ми научнофантастичен хорър „Космически изроди“, в който космически тираджия се отзовава на сигнал за помощ от бедстваща мацка. Не попаднах на отзиви от непознати читатели в goodreads или форума на knigi-igri.bg – да се надяваме, че това не е знак за лошо качество или липса на интерес, просто са ме игнорирали заради дължината и несериозния тон на текста 😀 Познатите ми читатели одобряват разказчето-игра, но пък смеят ли да кажат друго… Впрочем, на word текстът ми зае 16 страници, но в списанието е само 7, и то с картинките. Това ми помогна да осъзная колко много текст реално е събран в уж само 215-те страници на целия брой. За поканата, редакцията и оформлението на творенийцето ми съм много благодарен на Ивайло Динков.

Последният разказ-игра е „Колекционера“ на Ал Торо, също написан по време на работилницата, но не толкова с цел да става литературен хит, колкото да експериментира и да покаже част от преподадения на лекцията материал на практика. Не че това му пречи да има отличен стил (малко е суховат, но се връзва таман с концепцията, а и да не забравяме, че цялата творба е писана и редактирана общо около ден) и супер як обрат накрая! Единствената ми критика е към подредбата на епизодите – вярно, че това е кратко произведение и около 40% от тях водят към някакъв край, но поместването на финали в епизодите веднага след първия малко ме спойлна. Без да искам забелязах думата край още след като прочетох началото и вече знаех кои епизоди да избягвам. Веднага след разказа авторът анализира какви техники за писане е искал да илюстрира и защо е взел всяко от решенията си в разработката, което е полезно за хора с амбиции да пишат.

За да бъде списанието завършено, последните страници поместват две главоблъсканици – една кръстословица за фенове, която изобщо не можах да попълня, и един нестандартен лабиринт, който ми отне повече време, отколкото очаквах.

Нямах големи очаквания към „Агамор“ брой 17 и вероятно затова изданието ме отвя и ми даде много повече, отколкото си мислех, че ще получа. Основното му произведение е превъзходно, има и достатъчно съпътстващ материал, който да ви развлича и от който да си намерите още поводи за книго-игрови кеф. Илюстрациите са страхотни и са в изобилие. Страниците са едри и на тях има много текст, което има своите визуални неудобства, но пък позволява по-малко обръщане и ровене из страниците, а и вероятно е било оптимално за печат. Като за такова пиршество от произведения и такова качество на изданието цената от 20 лева е перфектна (18 ако поръчате от сайта на сдружение „Книги-игри“, иначе го има и в Ozone). Силно препоръчвам!

А съвсем скоро излиза ново сборно издание на първите 5 броя на списание „Книги-игри“, които са с изчерпан тираж – за алеята на книгата през септември. За хелоуин пък се готви 18-ти брой на списание „Агамор“. Така че съвсм скоро ще може да си вземете и трите актуални нови издания в комплект!

ПС: Единствено не разбрах защо вече не е на почит традицията да се пишат книгите-игри с англозвучащи псевдоними 🙁 За мен това си беше един от чаровете на жанра навремето.

Моята оценка: Отличен 6-