Кошмари в етажната собственост

스위트홈 (чете се Seuwiteuhom, а на български ще го преведем като „Мил дом“) се оказа един от най-популярните южнокорейски сериали на Netflix. Не на нивото на зомби поредицата Kingdom, но все пак с доста гледания. Има и учудващо добри отзиви за него, а самите Netflix често пускат неговия трейлър, за да го препоръчват. Накрая се предадох на любопитството и го изгледах. Ще започна ревюто с лошото, а то не е никак малко, а накрая ще отговоря на въпроса защо, по дяволите, издържах всички 10 епизода, щом творбата е толкова проблемна и защо не съжалявам за времето, прекарано с нея.

За какво става дума – един обикновен ден в Южна Корея настава апокалипсис. Мистериозна болест превръща хората в чудовища и светът на практика свършва. Действието следи обитателите на един долнопробен блок (представете си панелка в Люлин, но за пет пъти повече живущи), много от които няма да оцелеят докрай, но все пак ще опитат. Главният герой, младо момче, загубило семейството си в катастрофа, се разболява още в края на първия епизод, но болестта при него протича различно…

Ако трябва да сме честни, концепцията не е лоша, но като цяло не е добре реализирана. Десет епизода сюжетът не мърда от въпросната панелка, с което става доста еднообразен и мракът на затрупаните с боклуци коридори (дали заради апокалипсиса, дали защото хората там са си били мърлячи и преди това) на моменти идва в повече . Има много недоизпипани моменти, включително в логиката на чудовищата, само и само да може да има уж интересни обрати. В началото се установява, че чудовищата са безсмъртни, в последствие обаче все пак успяват да ги убиват и забравят, че са били безсмъртни. Определени герои започват като държащи се по един начин, в последствие се обръщат на 180 градуса, защото… защото така. Други ни се показват с някакво странно поведение, което търпим няколко епизода, преди да разберем защо се държат като лунатици. Всъщност, то е и доста трудно да следиш кой какъв е, защото са доста хора, които обаче много си приличат, а имената им е доста трудно да се запомнят от обикновен европеец, така че на моменти ще се бъркате кой кой беше. Големият злодей за финала пък идва само епизод по-рано, вместо да е загатнат още от началото. Конфликтът с него хем явно е замислен като важен и епичен, хем се усеща като просто епизодичен проблем, вместо за него да се натрупва напрежение в продължение на достатъчно количество екранно време.

Самите герои също са доста зле разработени – те са точно като излезли от комикс и нищо повече. Имат по една-две отличителни черти (тази е пожарникарка, онази има кученце, третата е с умряло дете, четвъртата е кисела тийнейджърка, този е сдухан геймър, онзи е сектант, трети е домашен насилник, четвърти – психопат и т.н.), но нямат нищо по-дълбоко в образите си. Персонажите в „Живите мъртви“ също са от комикс, но в сериала са доразвити и извисени, за да отговорят на нивото, което очакваме от повествованието по телевизията. Впрочем, това е слабост, която досега съм наблюдавал в абсолютно всички корейски филми и сериали – не че съм гледал много, но за тях явно си е типично героите да са повърхностни и дефинирани само от 2-3 свои ярки черти, а емоционалният заряд покрай тях да е нулев. Не че не се опитват да правят силно драматични и трогателни сцени, но всичко е сякаш имитация на сълзлива сцена от американски филм, а не нещо наистина усетено и преживяно. Много често имаме и герои, които се появяват от нищото и отиват пак там. Не помага и доста дървената игра на актьорите, която обаче пак ми се струва нещо типично за продукциите от онзи край на света, така че няма да задълбавам в критика тук – може би там така е прието да се държиш по принцип.

Нещо, което прави силно неприятно впечатление, е музиката. Първо, собствен стил няма – саундтрак като за драматичен епос се преплита с рок (Imagine Dragons – Warriors пусната около 15 пъти), с класическа музика и с корейски балади и рап. Второ, героичната музика звучи на фона на в по-голямата си част долнопробни сцени в мръсни фоайета и стълбища, което като комбинация е малко смешно. Саундтракът е като за битка на пет армии, а реално виждаме двама души, които тичат по коридора и ръчкат чудовище, за чиято кукла / компютърна анимация видимо не е имало много висок бюджет. Ясно е, че няма как да направят визуален шедьовър от концепция бедни чудовища в етажната собственост, но не е нужно така да се пресилват с музиката – така не само не придават по-епично усещане, а отнемат и от малкото налично, защото разсмиват. Още по-смешно е, когато тези песни звучат на фона не на реално действие, а на безкрайни сцени с приближаване на камерата върху лицата на героите, които гледат с празни (пардон, шокирани, уплашени или насълзени) погледи към мястото на събитията.

Та, като цяло Sweet Home е доста зле в почти всички важни елементи, сценарият е доста попретупан, трудно е да се ангажираш емоционално със съдбата на героите, то за половината от тях е даже трудно да ги разпознаеш. И въпреки това изгледах сериала с интерес докрай, дори на моменти бях зарибен. Какво е неговото предимство, оправдаващо в достатъчна степен всички други недостатъци?

Отговорът на този въпрос е различността и залитането в сюрреализма. Чудовищата определено си имат стил и, макар да са правени с малко пари, външният им вид е внимателно обмислян. Те хем са рисувани на компютър, хем на моменти движенията им са като в някой стар филм – неестествено бързи и отсечени. Това създава доста уникална атмосфера. Неслучайно използвах думата кошмар в заглавието – често сюжетът няма логика и това е минус, но пък си има и добрите страни – атаките на чудовищата и неразумните действия на персонажите се развиват като в лош сън, от който не можеш да се събудиш, но преживяваш докато чакаш сутрешната аларма. Има стабилно количество кръв и битки, както и неочаквано сполучливи изродщини. Дизайнът на издължения човек с изстрелващия се език (първият изрод, срещу който съседите се изправят групово) е брутално як.

След леко замисляне върху видяното (и малко повече четене за идеите и вдъхновенията на сценаристите), се разкрива и още един повод за похвала – внимателният дизайн на всяко от чудовищата. С течение на времето се оказва, че причината хората да се превръщат в кръвожадни изроди не е вирус, а проклятие, което вади наяве тяхното най-силно желание и го превръща в гротескна физическа черта, елиминираща всички други. Всяко от чудовищата някога е било човек. Когато някой от познатите ни герои се превърне в изрод, ние разбираме защо се е превърнал в точно такъв изрод, а пък всеки изрод е уникален. Дори да не познаваме героите преди трансформацията им, можем сравнително лесно да отгатнем какво е било тяхното желание – например огромният урод, търсещ протеин, е бил културист с желание да направи тяло. Домоуправителят Хан е плешив и ходи с перука – явно много иска да има коса, затова неговото чудовище е цялото покрито с козина. Разбира се, тази концепция можеше да бъде много по-силно развита с превръщането на повече герои в чудовища – хора, които да познаваме и за които да ни става ясно защо са станали на точно такива изроди, но за толкова пари – толкова.

Нещо повече, цялата история с изродите всъщност има доста позитивно послание. Оказва се, че не всички чудовища са зли, макар в началото умело да се създава такова впечатление. Огромното око, например, всъщност не напада героите, докато те не тръгнат да го ръчкат и замерват с неща – тоест, то не иска да прави нищо лошо на никого. Впрочем, според оригиналния уебтуун (онлайн комикс), то е принадлежало на воайор, който просто иска да гледа хората през прозорците им, но не задължително да ги яде или разпарчетосва. По-скоро ние ги правим зли, бързайки да унищожим всичко различно, страхувайки се, че то ще ни нападне първо. Накрая това става още по-очевидно със зеленото слузесто чудовище. Красиво е поднесена идеята и с началната сцена, в която армията се събира, за да напълни с куршуми страшно изглеждащо зомби. Подсказано ни е, че това ще бъде в края на историята, но си мислим, че просто ни зарибяват с яката сцена в началото, за да ни задържат интереса, а не че има нещо повече към нея. В последния епизод сцената отново се разиграва, но вече познаваме момчето и знаем как и защо то излиза и се изправя срещу армията, в чиито добри мотиви пък вече далеч не сме убедени. С други думи, ние често виждаме чудовища там, където ги няма, а пък не ги виждаме там, където ги има. Не всичко гнусно и неприятно е зло чудовище, което трябва да екстерминираме, за да оцелеем, и не всеки човек, колкото и да е хубав и подобен на нас, заслужава да живее наравно с нас.

Нека обобщим – сериалът е доста продънен и пълен с недомислици и слабости. Но пък има нещо достатъчно зарибяващо, за да си заработи добрите ревюта и да ви задържи да гледате докрая. На моменти си е направо като детско откъм логика, но пък по отношение на хоръра и ужасите на екрана се справя доста добре. Няма да стигам чак дотам, че да го препоръчвам, но аз определено не съжалявам, че го изгледах. Ако сте чували фразата guilty pleasure на английски, тя много добре пасва на „Мил дом“.

Въпреки че епизодите са излезли още миналата година, все още не се знае дали ще има втори сезон. Много хора са го гледали и харесали, но нямаме точни цифри и над половин година по-късно все още нямаме новина дали ще се поръчват нови серии. Честно казано, не съм сигурен, ако се пусне втори сезон, дали ще го гледам – в последните си епизоди Sweet Home много дерайлира и е видимо, че тенденцията ще продължи, ако й се даде повече време. Но пък има и много фенове, особено от хората, които по принцип си харесват корейски сериали, които страшно биха се зарадвали на нови епизоди. Пожелавам ви да станете от тях.

Моята оценка:
История – 4
Герои – 3
Режисура, ефекти и актьорска игра – 4
Eлементи на изненада – 4
Теми за размисъл – 5.50
Емоционален заряд – 3
Фантастични елементи – 7
Саундтрак – 3
Старание на екипа – 4.50
Маркетинг, промоция и хитов потенциал – 5

Обща оценка: Добър (4,30)