Учудващо връщане във форма!
Ревю на романа „Черепният трон“, четвърта книга от „Демонския цикъл“ на Питър В. Брет и изд. „Колибри“.
Престъпно много се забавих с това ревю – „Черепният трон“ е по книжарниците вече цели 2 години, а аз я завърших чак сега! Недопустимо, при положение, че тази поредица ми е една от любимите, а първите две книги, „Защитения“ (ревю) и „Пустинното копие“ (ревю) бяха отличени като най-добри за съответните си години (макар и втората на по-ниско място в класацията). Уви, третата книга, „Дневната война“, ме разочарова – въпреки че стилът на Брет я правеше лесна за четене, тя все пак беше трудна поради тоталната липса на събития в нея. С този спад в качеството очаквах четвъртата книга да е направо зле. Колко много съм грешил! В „Черепният трон“ нещата отново потръгват, нивото дори се връща обратно при това на втората книга, тоест – много високо!
В края на предишната книга Арлен и Ахман се срещнаха и се сбиха, след което паднаха от скала. Клифхенгър в пълния смисъл на думата. Да разберем какво се случи с тях, остана чак за тази книга. За щастие, Питър В. Брет не ни кара да четем твърде дълго, преди да ни даде отговора (аз няма да ви го кажа). Героите обаче остават в неведение и, при липсата на Избавители, се захващат със собствените си дела. Иневера трябва бързо да овладее императорския двор и да разпредели властта сред многото ламтящи за нея така, че реално тя да остане последна инстанция. Лийша и Роджър пък се връщат на Север, където ги чакат нови приключения. Лийша е годеница на принц Тамос и съответно ще се превръща във ВИП-персона в Анжие, но носи детето на Ахман и това няма как да остане скрито дълго. Роджър пък ще се изправи отново срещу стария си враг Джейсън, като вече не може да разчита на славата му на ненадминат музикант, умеещ да омайва демоните с музиката си, да го пази. За сметка на това, Аманвах и Сиквах, двете му съпруги, ще се окажат незаменими помощници…
Избягвам да навлизам в подробности за сюжета и героите, само ще ви посъветвам да си припомните станалото в предишните книги, за да не се чувствате твърде боси в тази. Авторът не губи време да ви припомня кой кой е, а схемата с вече хилядочленното семейство на Джардир накрая няма да ви помогне особено в ориентацията. Да, героите в поредицата взеха да стават множко, но това не е минус. Дори напротив, май именно разнообразният състав мотивира действието да върви по-бързо, отколкото в „Дневната война“, защото всеки трябва да допринесе с нещо и няма време да се размотава. Това е четвърта книга от общо пет (следващата, ако, дай боже, някой ден излезе на български, ще е последната) и вече идва моментът да забравим за разтегнатите сапунки. Е, говорим за „Демонския цикъл“, без малко сапунче не може, но то е с мярка и не по-пенесто от това в първите две книги, които вече определихме за шедьоври.
Феновете на демоните в света на Брет може и да останат разочаровани в надеждите си да видим повече от техния свят – показват ни се точно колкото и в предната книга. Този път почти без разказ от гледната точка на демонски князе, но пък с повече действие. И докато в „Дневната война“ те изпъкнаха поради тоталната липса на събития при хората, тук отказът от задълбаване в демонския свят не тежи ни най-малко, защото човешките персонажи са достатъчно дейни и интересни.
700 страници тухла не се чете лесно, освен ако авторът й не е майстор-разказвач. Брет отдавна сме го признали за такъв и в „Черепният трон“ не оставаме разочаровани. Не мога да определя какво точно има в стила му, но той е страшно сладкодумен и повествованието се лее като в песен. Няма нужда изобщо читателят да се напряга, за да разбира какво се случва или да поддържа концентрацията си. И то при положение, че разказът отново не е накъсван от прескачания между различните герои – повечето просто изчерпват историята си наведнъж, след което се минава на следващия.
Брет обича да прекъсва разказа си за събитията в „съвремието“ с глави, в които да се връща в детството на главните герои. Тук има само една такава, за Ашия, племеничка на Джардир, омъжена за сина му, Асъм. В началото стои малко лепната, защото не виждаме основателна причина да задълбаваме в миналото на третостепенна героиня, но тя все пак става важна накрая, а може би ще бъде и в петата книга. Останалото се развива в основния времеви период и дава достатъчно време на всеки герой да блесне, а на новите – да привлекат вниманието върху себе си и да докажат мястото си в тази история.
За съжаление, последните страници отново са твърде прибързани, което явно е в стила на автора. Твърде много хора умират там, твърде прибързано. Моментът на смърт трябва да бъде емоционално въздействащ и тежък, но в стремежа на Брет да постигне по-голяма изненада и кеф от кървавите бани, той омаловажава иначе непредвидимите обрати и пилее от потенциала им. Това е най-сериозната ми критика към иначе много добрата книга. Но не е нещо неочаквано, защото и преди сериозните развития са били пазени за накрая. Важното е, че този път средата не е забравена.
Интересни мисли пробужда краят на книгата. Към момента човечеството е на кръстопът и състоянието му е крехко. Вместо да се обедини и концентрира върху общия си враг, демоните, то се самоунищожава в безсмислени войни и ламтежи за власт. Ядроните са масово безмозъчни и, както последните книги показаха, има предостатъчно начини да бъдат победени. С изключение на по-висшите класове (мисловните демони и тези, променящи формата си), повечето демони вече не са по-опасни от зомбитата в „Живите мъртви“ – имаме защити срещу тях, музика, специфични бойни изкуства, виждаме и ползваме магията им, можем да ядем месото им и т.н. Но ако човечеството продължава с безсмислените си войни и убийства, въпреки постигнатия прогрес в нощната война, то ще бъде победено и опитомено от нощните си господари. И ще си го заслужи напълно. От друга страна, възможно е и хората да победят накрая, благодарение на най-надарените сред тях, което пък ще покаже, че винаги има надежда, дори и цяла армия от тъпаци да стои на пътя ти, което би било твърде оптимистично. От финала на поредицата ще зависи цялата поука.
Нямам търпение да разбера кой ще доживее завършека и какъв ще бъде той. След кривата стъпка в „Дневната война“, Питър В. Брет се завърна към впечатляващо високото си ниво в „Черепният трон“ и доказа, че поредицата му е достойна за място сред съвременните култови фентъзи класики. Стискам палци „Колибри“ да не бави петата книга повече, отколкото аз забавих това ревю, защото вярвам, че ще си заслужава.
Моята оценка:
История – 6-
Герои – 6-
Стил на писане – 6
Eлементи на изненада – 6-
Емоционален заряд – 5.50
Теми за размисъл – 5
Фантастични елементи – 6
Степен на оригиналност – 5.50
Старание на автора – 5.50
Маркетинг, промоция и хитов потенциал на книгата – 5+
Общ успех: Отличен (5,60)