10 луди космически идеи, които за малко да се осъществят

Малко хора са доволни от факта, че космическите амбиции на човечеството сякаш са намалели през последните години. С изключение на мисията Розета и проекта Mars One, парите в момента сякаш се съсредоточават повече върху родната си планета и болна икономика.

От друга страна, прекомерните космически амбиции също не са здравословни. В тази статия ще ви покажем 10 примера за грандиозни космически идеи, които са били близо, но не са се осъществили. Огромният колонизаторски кораб, изстрелян от Земята през 60-те години в предстоящия съвсем скоро минисериал Ascension, и хитлеристката база на Луната от Iron Sky не са сред тях, но могат да се мерят с повечето от изброените по нереалистичност.

Започваме класацията с не чак толкова невъзможните идеи и постепенно ще вървим към манифестациите на абсолютна глупост.

10. Лунна база Аполо

След като споменахме хитлеристката лунна база, няма как да не започнем прегледа с реалните планове на НАСА да построи такава като част от програмата си Аполо. Благодарение на тази си дейност НАСА изпрати хора на Луната (макар някои да не им вярват), заби американското знаме и донесе на Земята каменни сувенири за изследване. Но това не е достатъчно за амбициозните хора! В подготовката на бюджета на агенцията за 1968 г. супервайзорите са показали отегчение от краткотрайните мисии, при които човек остава на Луната за 3 мижави дни, и са заложили на нещо по-постоянно. Планът е бил да се изпратят още много Аполо мисии към една и съща точка на Луната, всяка от които да оставя материали и инфраструктура за евентуална постоянна база, която да е готова до 1980 г. За съжаление, енергийната криза от 70-те, а и осъзнаването, че в идеята за десетки милиарди няма много рентабилност (поне за онова време), са попречили на това днес да имаме готова лунна база. Въпреки това, фантастиката е много благосклонна към идеята за човешка колония на постоянния ни спътник, а количеството Хелий-3 на Луната и възможността тя да се използва като космодрум за по-големи и тежки кораби може някой ден наистина да мотивира построяването на база.

9. Проектът Орион

Едно от най-сериозните ограничения в космическите полети е неефективността на съвременните двигатели. Имаме идеи за потенциални двигатели на бъдещето, които могат да поправят това, може би дори преди децата ни да умрат от старост, но засега разполагаме само с химическо гориво. А от него ни трябва МНОГО, дори само, за да се изстреляме в космоса. През 1958 година обаче физиците Фрийман Дайсън и Тед Тейлър са измислили алтернатива – ядрените експлозии! Проектът Орион е представлявал ядрен пулсов двигател, който да позволява бърза засилка. За съжаление, незначителни проблеми като високия риск, радиацията и огромното замърсяване са пречили на учените, а международното споразумение за забрана на ядрени взривове в земната атмосфера от 1963 г. окончателно е загробило проекта. Въпреки това, трябва да споменем, че тази технология не би била съвсем безполезна и безотговорна, ако се използва правилно в космоса, поради което остава на по-задна позиция в класацията. Дори напротив, с ядрения пулс много по-тежки неща от совалките ще могат да се придвижват из Слънчевата система много по-бързо, отколкото е възможно сега. А изпускането на радиация в космоса едва ли може да бъде сериозен проблем.

8. Станфордския тор

Ако не знаете, тор е форма от геометрията, представляваща ротационна повърхнина, описана при завъртането на окръжност около ос, лежаща в нейната равнина. Иначе казано – геврек. Именно такава форма има един от проектите за космическа станция от 70-те години. Тогава вече са съществували малки космически станцийки, но защо да се ограничаваме до 2-3 човека, когато можем да измислим нещо за 10 000? Това е била амбицията на Станфордския тор, огромен човешки град в околоземна орбита. Ротацията му е щяла да осигурява гравитация, подобна на земната, а животът на местните е щял да бъде повод за завист на целия свят (като в „Елизиум“). Станфордския тор обаче не е имал ясна функция (за разлика например от проекта Green Space на варненците, спечелил първа награда на НАСА), количеството необходими материали е било невъобразимо, а първоначалната цена на проекта е надвишавала 200 милиарда долара тогавашни пари. Нищо чудно, че така и не се е реализирал. Във фантастиката обаче вече сме виждали толкова много космически станции, че тази идея изобщо не изглежда абсурдна – може би дори правнуците ни ще доживеят реализацията й.

7. Проект ХАРП

Не, това не е митичното оръжие за контрол над времето на Обама, а нещо съвсем реално. Дело на канадеца Жерард Бул и може би вдъхновено от „От Земята до Луната“ на Жул Верн, ХАРП е било огромно оръдие, способно да изстрелва сателити директно в космоса (стига на тях да няма електроника от Епъл, която едва ли би издържала на стреса). Прототип на оръдието е построен от американците в Барбадоските джунгли и дори е проработил – през 1963 г. е изстрелял товар на 112 мили от повърхността на Земята, рекорд, който още не е подобрен (и едва ли скоро ще бъде). Шокиращо обаче, САЩ са се отказали от възможността да разполагат с колосално оръдие и Бул се е видял принуден да продаде услугите си на Саддам Хюсеин. Диктаторът е харесал идеята, финансирал е по-малки прототипи и е бил готов да построи „Големия Вавилон“ – оръдие с над 150 метра дължина и 1 метър ширина. Преди това обаче е нападнал Кувейт, което провокирало Израел да изпрати специалните си части срещу иракските доставчици на оръжие. Така Бул се оказал с 5 куршума в главата и проектът по обясними причини пропаднал.

6. Космически самолет

Студената война и космическата надпревара между САЩ и СССР са мотивирали разработката на много от днешните ни технологии, но са вдъхновили и редица тъпи идеи. Разширяването на употребата на сателитите през 70-те години значително променило традициите във военноморската тактика. Изведнъж, изненадващите атаки от морето станали много по-сложни за организиране – наблюдателната мрежа на СССР над Атлантическия океан значително затруднила капиталистическите сили и те се чудели как отново да се сдобият с елемент на изненада при нужда от бързо нападение. Тогава на Фред Рединг от SRI International му хрумнала хрумка – космически кораб, който се изстрелва от подводница. Няма да навлизаме във физичните подробности, само ще споменем, че на първоначалните чертежи главата на пилота стърчи незащитена от фюзелажа на прототипа, оборудвана единствено с шлем, който да я пази от космическия вакуум. Идеята привлякла немалък интерес, но кой знае защо никой не тръгнал да я разработва.

5. Проект Дедал

На едно от научните им партита група учени от Британското междупланетно общество се заиграли с въпроса как може да се постигнат междузвездни полети с технология от съвремието ни. Работата станала сериозна и накрая учените били готови с проекта Дедал – 160-метров колос, захранван с ядрен синтез от 50 000 тона хелий-3 и деутериево гориво, способен да постигне скорост от 21 777 777,8 метра в секунда. Това си е цели 7% от скоростта на светлината, достатъчно, за да стигнем от София до Сидни за 0,7 секунди. Въпреки че технологиите за това са достъпни от 90-те години насам, в проекта се набива на очи една сериозна спънка – съотношението цена/полезно действие. Имате ли представа как се намират 50 000 тона деутерий и хелий-3? Ами не е лесно. А разходите по транспортирането им в космоса? Говорим за трилиони долари (освен ако първо не построим базата на Луната или пък поне гореспоменатия ХАРП – тогава пак ще говорим за трилиони, но не чак толкова много). Другият проблем е, че в космоса е по-трудно да спреш, отколкото да се движиш. За Дедал не са предвидени спирачки, така че планът е бил корабът да направи колкото може повече снимки докато профучава покрай дестинацията си и да ги изпрати максимално бързо към Земята. След това щял да продължи пътешествието си из космоса докато не се блъсне в планета или някое невинно извънземно. С други думи, Британското междупланетно общество иска невъобразимо количество пари, за да построи един грандиозен фотоапарат. Веднага тичам към банката, за да си прехвърля депозита на тяхно име.

4. Космически лъч на смъртта

Но да се върнем на военна тема. Още през Втората световна война хората са гледали на космоса като на средство за евентуално военно предимство. Хитлер и нацистите са били сред пионерите в ракетната технология, поради което са инвестирали в някои наистина луди идеи. Една от най-впечатляващите е построяването на умопомрачаващо гигантско огледало в околоземна орбита, което да може да отразява слънчевата светлина и да я фокусира в концентриран лъч върху обекти на повърхността. Огледалото щяло да се направлява от ракета в центъра си. Физиците са работили доста сериозно върху идеята, докато анализът им не показал, че лъчът ще се получи с диаметър от 40 мили и ще се окаже неспособен да нанесе каквито и да било поражения. Без да може да прибави това култово оръжие към арсенала си, Хитлер загубил войната и арийската раса останала с един поддръжник и едно огледало по-малко.

3. Проект А119

Да видим какво имаме дотук – неразумна употреба на ядрена енергия, грандомания, желание да се покажем като най-силни… Всичко това кулминира в проект А119 от САЩ. Стратезите на Америка са обмисляли да взривят ядрена бомба с максимална мощност на Луната, с единствената цел да демонстрират мощ пред руснаците. Разочаровани от изоставането си в космическата надпревара с братушките, американците са искали да използват новоизобретените интерконтинентални балистични ракети, за да реализират идеята си и да причинят взрив, видим от повърхността на Земята. Тази идея всъщност не е кой знае колко опасна, но продължава да е много тъпа. Въпреки това, по-добре да бяха реализирали нея, вместо да пускат бомби в Хирошима и Нагазаки. Е, стореното-сторено, а пропуснатото шоу си е пропуснато. Единствените гъби, които ще се срещат на Луната, няма да са ядрените, а мухлясалите – поне ако вярваме на хората, които смятат, че отдавнашният ни спътник е изграден от сирене.

2. Проект Уест Форд

Още една идея от Студената война, този път касаеща комуникацията. През 60-те повечето междуконтинентални комуникации се осъществявали по дълги подводни кабели или чрез радио. Тези методи обаче не били много сигурни или качествени, поради което учените в MIT са били натоварени с разработването на нещо по-модерно. Тяхното решение на проблема – пръстен от 480 милиона медни жици, пръснати около Земята, които да служат като огромна антена. Първите тестове проработили (даже все още има носещи се от онова време жици в околоземното пространство, чакащи да ни предадат някое мистериозно извънземно послание или да ни прецакат мобилния сигнал докато сме в Малибу), но в последствие учените разбрали, че пръстенът, на който и Сатурн би завидял, ще функционира само около 3 години, и се отказали от проекта, заради което днес можем да въздъхнем с облекчение. Въпросът „Защо да не изстреляме тонове боклук в космоса, за да си направим планетарно радио?“ звучи доста по-добре на предишната вечер с четвърта чаша ракия в ръка.

1. Замбийската космическа програма

Да завършим класацията с една от най-абсурдните космически програми, познати на човечеството. Кенет Каунда, президент на Замбия, искал да покаже, че и неговата страна може да се включи в космическата надпревара. Той и местният бизнесмен Едуард Макука Нколосо се надъхали да завладеят космоса, дори и без да разполагат с финансите на САЩ и СССР (нито дори с хуманитарна помощ от ОН). Планът им включвал изстрелването на алуминиева ракета от подобие на катапулт, която да пропътува разстоянието до Марс с 10 замбийци, момиче и котка на борда (момичето и котката са били много важни). Кандидат-космонавтите тренирали за липса на гравитация с варели за петрол, в които влизали и се пускали по склона. Друга учебна програма представлявала люлки, на които бъдещите марсианци се люлеели, а учените от Националната академия на науките, космическите изследвания и философията рязали въжетата точно когато махът стигал своя връх. Трябва да се признае, че ракетните дизайни на Нколосо не били твърде трагични, което окуражило президента да планира изстрелването за деня на независимостта през 1964 г. Уви, академията, чиито служители дори народът не можел да определи дали са сериозни учени или откачени сектанти, не успяла да се подготви навреме, а „космическото момиче“ забременяло (голяма отдаденост на националната кауза, няма що!). Така през същата година академията на Нколосо престанала да съществува, а самият той решил да продължи да пилее парите на народа като влезе в политиката.

Пропуснали ли сме някой още по-фрапантен космически проект? Или пък някои от идеите тук не са чак толкова луди и не бива да бъдат осмивани? При всички положения, прогресът трябва да бъде съпътстван и с някои абсурди – все пак, ако не прекрачим границите на въображението си как бихме измислили нещо ново?