Безумие от космически мащаби

Рядко се афектирам толкова от филми, но когато дам 13 лева и заведа трима души на кино, които също да платят по толкова, с надеждите да гледаме някоя прилична фантастика и получа тотална простотия като Ad Astra, не мога да не се възмутя. „Към звездите“ се оказаха най-скучните два часа от живота ми, а краят им е дори обиден. High Life, Batman v Superman, всякакви други глупости, които съм оплювал и на които съм давал отрицателни точки в годишните класации, са направо добри в сравнение с Ad Astra. Interstellar, Transcendence ще изглеждат като вечни шедьоври, изпълнени с динамика и смисъл, ако застанат до „Към звездите“. Каквото и да напиша в ревюто по-долу, то няма да бъде достатъчно, за да изразя напълно разочарованието си и да подчертая достатъчно дебело колко далеч трябва да бягате от този бълвоч.

Нека ви опиша какво се случва в мъчителните 122 минути, за да ви спестя гледането на филма. Повярвайте ми, описанието прави „Към звездите“ да изглежда около квадрилион пъти по-интересен и динамичен, отколкото всъщност е. Ще бъда максимално подробен, за да разгърна сюжета в пълнота и така да изкарам повече от 2-3 изречения по темата. Лично изстрадах влаченето на историята из празнотата на космоса, мъчейки се да не заспя, за да мога да ви спася от същата мъка. Ако въпреки настойчивите ми предупреждения, все пак искате да си я преживеете сами и да не се спойлвате (като че ли има за какво), зарежете ревюто, ходете в киното и след това, ако не сте си прерязали вените, върнете се тук, за да допрочетете.

Ad Astra разказва за Брад Пит, който е пълен темерут (толкова е бездушен, че безименната и безличната му жена го зарязва) и обича космоса, вдъхновен от подвизите на баща му, Томи Лий Джоунс (първият човек, стъпил на Сатурн и Уран). Старецът е отишъл на мисия до Нептун преди 16 години да търси интелигентен живот, но така и не се е завърнал, поради което се смята за мъртъв. Сега обаче мистериозни електромагнитни вълни с източник именно Нептун летят из космоса и съсипват електрониката на Земята, Луната и Марс, а космическата агенция вярва, че Томи Лий Джоунс е жив и отговорен. Брад Пит минава през няколко тотално безсмислени премеждия (космически пирати на Луната и кръвожадна маймуна в совалка, но, отново, звучи много по-интересно, отколкото всъщност е) и персонажи (но най-вече псевдофилософски размисли, изречени помпозно зад кадър), за да стигне до Нептун, където най-накрая среща баща си и се изправя срещу собствените си нерешени проблеми. Оказва се, че няма извънземни и Томи Лий Джоунс е откачил в космоса, движен от желанието си да намери нещо повече, а то такова не съществува. Брад Пит тогава стига до извода, че щом няма живот извън Земята, то е най-добре да започнем да ценим това, което имаме у дома. Събира се отново с жена си и уж вече е щастлив, открил смисъла на живота.

Честно казано, не знам кое ме възмущава повече. Дали липсата на интересни сцени в първите час и 50 минути или безумието на „поучителния“ финал. Нерядко бавни филми успяват да поддържат напрежение и накрая да изкарат голям обрат, който да направи цялото преживяване заслужаващо си. Тук буквално нищо не се случва в продължение на огромни отрязъци от време, а посланието е болезнено банално и обидно за всеки фен на фантастиката. Дори не е предадено както трябва – Брад Пит очевадно НЕ обича жена си, но накрая се връща при нея с безумната идея, че тя ще му осмисли живота. Щом не сме намерили нещо повече в тази мисия, значи няма смисъл да търсим, най-добре да се затворим вкъщи при „близките“ си и да си вегетираме с тях, майната му на космоса. Достатъчно е да видиш откачилия си баща, за да се превърнеш в любящ съпруг и осъзнато човешко същество.

Целият филм се върти около тази поука. Опитва се да я изкара като някаква дълбока мъдрост, до която индивидът може да стигне само чрез екзистенциални катарзиси и висши емоционални терзания и страдания (определено ни причинява такива), сякаш същото послание не се предава от всяка втора псевдоинтелектуална претенциозна инди-лента. Разбирам, че всички сме изпростели покрай цунамито от комиксови филми това десетилетие, но чак пък толкова малоумни още не сме станали. Аналогично послание би било „пробвали сме почти всички храни на света, затова няма смисъл да се мъчим да измисляме нови рецепти или да пробваме каквото и да било, най-добре да си караме само на доброто старо месо с ориз завинаги“. Или „не ми се получи опита за връзка с тази красавица, затова дай да се върна при дебеланата, която ме харесва още от училище, и да си направим дечица с нея, защото по-добро на този свят няма“. Ако човечеството следваше поуката на режисьора Джеймс Грей през своята история, то ние щяхме още да сме по пещерите, радващи се на огъня, семейството и нищо друго, а не да сме развили цивилизация, позволила на този бездарник технологиите и парите да ни губи времето с тъпи филми.

Друга голяма обида, която зрителите на Ad Astra понасят, са безумията от научна гледна точка. Филмът се старае да се изкара като свръхреалистичен, набляга на реалностите на космическите пътувания (цели месеци, в които висиш в скафандъра и се храниш с тръбички, без да ти се случва нищо), но е изпълнен с простотии. Значи Брад Пит трябва да пропътува целия път от Земята до Марс, за да може оттам да изпрати съобщение до Нептун? Не може да го прати оттук или пък оттук да го прати до Марс, пък оттам да го препратят? Възможно е да се качиш на ракета докато тя излита? Майната им на гравитация, ускорение, температура и т.н. Впрочем, ако не знаете, гравитацията на Марс и Луната е същата като на Земята, стига да се намирате под повърхността им, а за безпроблемно прелитане през планетарен пояс е достатъчно да си носите метално капаче като щит. Най-важната мисия в човешката история? Нека да я направим тайна и да я изпълним, като пратим двама старци, единият отдавна грохал, в частна совалка с мултикултурни туристи. Черешката на тортата е мизерна космическа станцийка с още по-мизерна антенка, която обаче някак си е способна да изпрати вълни от… нещо си, които да съсипят всяка електроника в Слънчевата система на милиарди километри разстояние. Да не говорим, че изхранва хора в продължение на над десетилетие и половина. Но нека не се вторачваме в детайлите, защото „Към звездите“ всъщност не цели да бъде добра научна фантастика, а дълбочинно изследване на екзистенциална човешка драма и израстването на протагониста до прозиране на вселенската истина, нали така?

Може би нещата щяха да бъдат с една идея по-малко зле, ако филмът имаше някакви герои, които да спечелят симпатиите ни и за които да ни пука поне грам. Уви, дори главният такъв на Брад Пит, който заема 100% от екранното време, не успява да ни заинтригува по никакъв начин. Той не е интересен с нищо, абсолютно стандартен е. Заблеян и отдаден на мисията си – такива хора под път и над път. В трейлъра се изписват с големи букви имената на звезди като Доналд Съдърланд, Лив Тейлър и Рут Нега – защо? Всеки от тях има по 5 минути, 3 реплики и нулево развитие на екран. Поредна порция безименни персонажи, които да ни залъжат, че има сюжет. Като следствие от това, емоционалният заряд е нулев, колкото и да се пъне Макс Рихтер да удря по клавишите на органа, за да изкара псевдоепичен саундтрак. Стандартен технически доклад на научен симпозиум би породил повече чувства от този уж красив уж филм уж за космически изследвания.

Видно е, че екипът се е вдъхновявал и впечатлявал от други произведения с подобна концепция и общи елементчета като „2001: Космическа одисея“, „Интерстелар“, „Гравитация“, „Апокалипсис сега“, „Блейд Рънър“ и др. Не знам защо някой си е мислел, че „Към звездите“ ще може да се нареди до тях или да им изрази някакво уважение. Повечето творци се стараят даже да придвижат жанра напред, на това се надяват и инвеститорите, които хвърлят 87 милиона долара по тях, но тук всички са задоволени със създаването не на любовно писмо към успешните примери, а на нескопосано написана благодарствена бележка със сух корпоративен изказ. Ако режисьорът наистина е минал през гореспоменатите заглавия, той явно не е научил абсолютно нищо от тях.

Има един-два елемента от филма, които не са чак толкова ужасяващи. Визуалните ефекти са на добро ниво, имаме няколко красиви картинки с планети. Най-зрелищният момент е в началото, с падането от космическия асансьор. Леко хорър моментите с озлобената маймуна и преследването с престрелка на Луната също изглеждат доста прилично, макар и единствените им функции да са събуждане на публиката от сън, или поне тази част от нея, която не е вече дълбоко заспала или директно умряла. Може би някоя частица от концепцията би могла да се развие в по-поносим филм, а сценаристите, колкото и да са некадърни, все пак са следвали някакви основни правила. И все пак, дори и при тях имам много забележки – диалози, експозиция, темпо… Позьорското показване на красиви планетарни повърхности без диалози и звуци в продължение на минути и миксирането им с кадри как Брад Пит зяпа в нищото не са достатъчно, за да предадат дълбоките теми, които филмът претендира да има, или да създадат богатата емоционална драма, която протагонистът уж преживява. А и в крайна сметка, дори да поръсим едно лайно с ванилия, за да мирише малко по-добре, то си остава лайно, така че няколкото красиви кадъра изобщо не могат да се използват като оправдание или въздушна възглавница за омекотяване на тази катастрофа.

Най-шокиращото около цялата работа е, че всъщност критиците се изказват доста позитивно за филма. В момента има 82% одобрение в Rotten Tomatoes и оценка 7.3 в IMDB. Вярно, тези показатели със сигурност ще паднат, но и така са потресаващо високи. Хвалбите се сипят предимно за дълбоката поука – сякаш тези хора никога не са гледали филм със същото послание през живота си. Един от критиците дори пише „Ad Astra би спечелил от по-малко диалози и екшън и повече съзерцание“. Сериозно? С по-малко диалози това щеше да бъде ням филм, а с по-малко екшън и повече съзерцание щеше да стане скрийнсейвър. Друг пише „Ad Astra е от онези филми, които трябва да видиш два пъти, за да проумееш всичките им теми“. Не, дядо, темата е само една, разисквана е хиляди пъти и ако ти трябват два часа скука в киносалон, за да се замислиш за нея, значи не си пътувал достатъчно с градски транспорт. Не искам да отричам и обиждам критиката и критиците, защото често мнението ми съвпада с общия консенсус, но не знам какво са пушили хората този път, та да видят гениална промисъл в „Към звездите“. Подозирам, че повечето са заспали, и това, което са сънували, им е било по-интересно, а след това спомените им са се омешали и са завишили несправедливо оценките им. А може би и те, горките, отегчени от комиксовите блокбъстъри, бързат да поощрят малкото продукции, старащи се да изглеждат сякаш са правени за интелигентни хора (каква долна лъжа!), та да повлияят на индустрията. Колко жалко, че доверието им е дадено напразно, защото по-малко мозъчни клетки ще изгубите от гледане на „Трансформърс“ или „Пауър Рейнджърс“.

Като обобщение, „Към звездите“ е бавен, скучен, досаден, отегчителен, банален, безидеен, конвейрен и мъчителен филм, който по случайност се развива в космоса, но със същия успех би се развил в джунгла, пустиня, град, село или мазе. Той е всичко, което не желая да виждам в научнофантастичния жанр, всичко, което не бих искал да получа, когато си купя билет за кино. Как са се навили толкова известни актьори да участват в него и какво гениално виждат изкукалите критици в него, вероятно няма никога да разбера. Сигурен съм, че за всеки човек, прочел ревюто ми и отказал се да гледа филма като резултат, чистя поне по един месец отрицателна карма от грешките в живота си. Колкото и сухо да е откъм предложения по кината в момента, не бих ви препоръчал Ad Astra дори от торент, камо ли да ви поощрявам да давате пари за него.

Моята оценка:
История – 0 (няма такава)
Герои – 3=
Режисура, ефекти и актьорска игра – 4-
Eлементи на изненада – 0 (изненада ще е да не заспите нито веднъж)
Теми за размисъл – 2-
Емоционален заряд – 0 (няма такъв)
Фантастични елементи – 3.50
Саундтрак – 4-
Старание на екипа – 4+
Маркетинг, промоция и хитов потенциал – 4

Обща оценка: Слаб (2,38)