Първите приключения на Вещера

Играли ли сте някога някоя от трите части на The Witcher? Геймърите не могат да ги нахвалят достатъчно. А може би сте чули за сериала, който Netflix подготвят и феновете чакат с нетърпение? Има шанс и да сте се запознали с книжната поредица на Анджей Сапковски още преди многобройните й адаптации да очароват света – тя е издавана в България преди много години от „ИнфоДАР“, но тиражът бързо е изчерпан. Сега „Сиела“ са се заели много здраво с преиздаването, като пуснаха (доста бързо и стегнато, в рамките на около 2 години) шест от книгите и им остава да преведат само още две и половина (половината е от последните сборници, в които само част от разказите са свързани с Вещера, ще видим как ще подходят „Сиела“ към тях). Феновете у нас, разбира се, са в екстаз, а усилията на издателството са повече от похвални.

При всичките тези патардии и дъждове от хвалби около поредицата, най-накрая реших и аз да й дам шанс, като подходих с високи очаквания – докато държах в ръцете си „Вещерът. Последното желание“, първата книга, осъзнавах, че съм се захванал с най-хитовата полска поредица на новото време. Анджей Сапковски е сред най-известните полски фантасти, заедно със Станислав Лем и Яцек Дукай. За да успее тази книга да пробие границите на Източна Европа, значи трябва да е нещо много специално!

Уви, тези високи очаквания ми изиграха много лоша шега. „Вещерът. Последното желание“ е най-обикновен фентъзи сборник с неангажиращи разказчета за Гералд Сивия. Славянски мачо, който от малък е отгледан със свръхчовешки способности, за да се бори с чудовищата, тормозещи хората из земите му. Гералд не е и не може да бъде обикновен човек, а със силите му идват и определени отговорности. Същевременно, той трябва и да яде нещо, затова не работи даром за добрите хорица, а само срещу заплащане от корумпираните кметове, и то ако прецени, че задачата не противоречи на морала му.

Подхващайки книгата без никаква предварителна подготовка, очаквах от нея да бъде роман с пълноценно развита история отначало докрай. Много се разочаровах, че се оказа сборник с разкази без връзка помежду им, кои по-слаби, кои по-средняшки. Те са общо седем, като единият е разбит на части, разхвърляни из книгата. В късовете е направен много повърхностен опит за подготовка на разказите след тях – представят набързо нови важни герои, които Гералд предстои да срещне. Идеята е, че авторът явно е писал тези разкази за кеф в различни моменти от живота си и в един момент е решил да ги събере в книга. Така в някои от тях се появяват герои, които той си познава, но читателят още не. Именно затова късчетата от „Гласът на здравия разум“ се опитват да свържат различните истории и да запълнят дупките, но не много майсторски.

Хубавото в книгата е, че звучи някак познато, без да е крадена от нещо конкретно. Вероятно причината за това е, че авторът е поляк, а поляците са много по-близо до нашия манталитет от американците или британците, заляли книжарниците, дори в някой отношения са по-близо до нас и от руснаците. В този смисъл, четенето на „Вещерът. Последното желание“ много наподобява четенето на сборник с български фентъзи разкази. Авторът пише за свое собствено удоволствие, а не защото се бори да влезе в списъка на бестселърите на Ню Йорк Таймс. За съжаление, това означава и че не си дава много зор да изпипва историите си или да се грижи те да допаднат на по-широка, дори международна публика. Гледа да си му харесват на него, пък другото – ако стане.

Първият разказ, „Вещер“, е идеален за представяне на Гералд. Разбираме кой е той и с какво се занимава, макар самата история да няма никаква тежест. „Зрънце истина“ и „По-малкото зло“ изглеждат като едва допуснати с много компромиси произведения за по-слабите сборници от поредицата „Мечове във…“. Не са лоши, но не впечатляват с абсолютно нищо и се забравят веднага след прочитането. „Въпрос на цена“ е малко по-добър, защото въпреки мудното начало, има хубава и изпълнена с обрати втора половина, а и включва една забавна заядлива кралица като героиня. В „Краят на света“ за първи път влиза Лютичето – вероятно емблематичен приятел на Вещера, който ще присъства във всички следващи произведения. Творбата сама по себе си… става. „Последното желание“ ни запознава с Йенефер, голямата любов на Гералд. Титулярният разказ е най-дълъг и най-хубав, сякаш едва тук авторът вече е решил, че ще прави нещо сериозно с героя си, вместо само да си драскоти колкото да му минава времето.

Във „Вещерът. Последното желание“ Сапковски залага повече на екшъна и безобидния ескейпизъм, забърква нещо със същества от славянската митология, но не с конкретна цел, ами ей така, заради самата идея. Да не се занимаваме само с вампири и върколаци, а да покажем, че и ние си имаме интересни народни хрумки. Авторът не се стреми да грабне читателя, да вкара някаква по-интересна драма или да предаде някакво по-дълбоко послание, камо ли пък да провокира размисъл у някого, даже се усеща една лека арогантност (за която вече съм убеден, че съществува, след като му прочетох няколко интервюта), че едва ли не читателят е длъжен да се радва на това, което му е спуснато от автора, а ако не го направи, значи не е способен да разпознае гения. Отношение, което добре познаваме от някои самиздати у нас. Същевременно, аз не видях нещо достатъчно уникално или интересно в него, историите, героите или стила му, за да бъда спечелен поне с един елемент от всичките възможни.

Приятелите ми ме убеждават, че следващите книги по „Вещерът“ са много по-добри, както и че от третата нататък вече стават цели романи, а не сборници с разкази. Честно казано, аз не знам дали ще се захвана с тях – със сигурност няма да е в близко бъдеще, ако изобщо реша да го направя. Не че гореописаните ми впечатления са непременно лоши, даже напротив, книгите са подходящи за плажни четива или за докато чакате автобуса. Има нужда и от такива, има си аудитория и за тях, видимо е, че повечето читатели ги харесват. Не знам защо при мен не се получи. Може би проблемът е, че очаквах и се нуждаех от нещо съвсем различно. Сигурно ще дам шанс на игрите (някой ден) или сериала (като му дойде времето), защото, доколкото знам, и двете са само бегло базирани на книгите. Явно в самата идея има много потенциал, просто трябва повече майсторство за развитието й, а пък за него би била полезна малко повече скромност в самооценката.

Моята оценка:
История – 4+
Герои – 4-
Стил на писане – 4+
Eлементи на изненада – 3.50
Емоционален заряд – 3+
Теми за размисъл – 4-
Фантастични елементи – 5.50
Степен на оригиналност – 4.50
Старание на автора – 4+
Маркетинг, промоция и хитов потенциал на книгата – 5+

Общ успех: Добър (4,28)