Джордж Клуни лекува инсомния в „Среднощното небе“

Ревю на филма The Midnight Sky, достъпен за гледане по Netflix.

Филми като „Гравитация“, „Марсианецът“, дори „Луна“ и „Интерстелар“, си имат своя чар и е нормално продуцентите да искат да ги копират. Макар и да не са с бързо темпо и екшън-ориентирани, те си имат добре развити история и персонажи и предоставят качествена драма на космически фон, до известна степен благодарение на един-двамата актьори от висша класа, които изнасят филма на гърба си. Уви, формулата няма как винаги да работи и конвейрът често пуска дефектни продукти за бракуване. Случва се, когато последните нямат нищо ново за казване, а малкото, което имат, го казват по изключително досаден начин. „Среднощното небе“ не е чак толкова зле, колкото бяха „Към звездите“ с Брад Пит и Томи Лий Джоунс или пък абсурдният „Висш живот“ с Робърт Патинсън и Жулиет Бинош, например, но все пак е доста тъп и гледането му е тотална загуба на време, ако не и мъчение.

Пуснахте ли си трейлъра? Браво! Сега може да си спестите цялостния продукт, защото буквално ВСИЧКО, което се случва в почти двата часа на филма, е показано в тези две минути (отколешна традиция на Нетфликсовия маркетинг, която в този случай е добре дошла). Темпото на The Midnight Sky е не просто бавно, то липсва, защото нищо не се случва. Малцината защитници на филма задължително вадят аргумента „ама вие искате само екшън да има и затова не можете да оцените истинската драма“. Не, не искам екшън, искам някаква полусмислена история с персонажи, които да не са ми напълно безлични и безинтересни. В „Хобит: Битката на петте армии“ хвърчат стрели, мечове и магии през целия филм, но тежестта на събитията е нулева и скуката е пълна. В така омразния ми „Към звездите“ имаме престрелка на Луната и борба с космическа маймуна, но това по никакъв начин не разведрява обстановката. „Пътят на Юпитер“ е идеален пример за това как сравнително прилична история бива развалена и поставяна на дълга пауза от ненужно дълги и чести екшън-сцени. Така че не ми излизайте с обвинение, че не харесвам „Среднощно небе“, защото съм с промит екшън-мозък, не това имам предид под нищонеслучване. Случката е нещо, което развива героите, ангажира вниманието на зрителя, създава напрежение и очакване за следващата сцена. Тук просто няма такива моменти – два часа гледаме… нищо.

Концепцията накратко – Джордж Клуни е някакъв умиращ от рак учен, забил се в арктическа станция през 2049 г. Някакъв неизяснен апокалипсис сполетява Земята и на практика всички, освен него и някакво забравено в станцията момиченце, измират. Единствените живи са някакви петима космонавти, които се връщат от мисия до К-23 – досега неоткрита луна на Юпитер, която може да поддържа живот и би могла да стане нов дом за човечеството, ако беше останало такова. Те не знаят какво се е случило на Земята и Клуни се чувства длъжен да им съобщи, за да ги накара да обърнат обратно към К-23 и там да продължат човешкия род. Целият филм е за това как ученият пътува до по-мощната антена, за да се свърже с кораба и да изкупи греховете си, и как екипажът минава през разни изпитания, за да си оправи своята антена. Нарочно описвам всички герои като „някакви“, защото всъщност имам предвид, че те са „никакви“ – не разбираме почти нищо за тях, не ги опознаваме, не се отличават по нищо от кой да е случаен минувач, съответно изобщо не ни пука за тях и пресилените им драми.

Такива тъпи филми, в които нищо не става, обикновено залагат на силен финал, който да свърже и осмисли всички безсмислени глупости, за които досега е губено екранно време. Няма да си кривя душата, тук финалът е приличен, но определено не такъв, заради който да си заслужава гледането на филма. Няма да го спойлна, в случай че някой пренебрегне предупрежденията ми и все пак реши да загуби 2 часа от живота си, просто се разкрива мотивацията на Клуни да се подложи на такива мъчения, вместо кротко да умре в леглото си. Не си заслужава, но е по-добре от Ad Astra и High Life, където 2 часа простотии не бяха достатъчни, ами и финалът накрая се оказа пълна греда.

Аз, разбира се, се подлъгах да гледам The Midnight Sky не толкова заради обещанието за човешка драма и висши философски откровения, колкото заради фантастичния елемент. Уви, сюжетната половина с космическия кораб не само е също толкова безинтересна, колкото походът на Клуни из ледената пустош, но и доста куцаща от научна и реалистична гледна точка. Огромното съоръжение е красиво, но много непрактично, член от екипажа умира по много абсурден начин, астронавтите се държат като взети от улицата, а не като тренирани професионалисти… Дори и да се води научна фантастика, жанрът тук е абсолютно безполезен и е просто фон за безсмислието на цялото упражнение.

Ако се чудите на кого му е хрумнало да инвестира пари в толкова тъп филм, отговорът е – основно на Джордж Клуни. Той не само играе главната роля, но е и режисьор, и продуцент. За ролята рязко е свалил 12 килограма, което го е вкарало в болница и сигурно го е накарало да се чувства много горд от саможертвата. Не е положил същите усилия обаче, за да разработи персонажа си по начин, който да не го прави неприятен и безинтересен. Вероятно, основно благодарение на името му Netflix са се навили да купят филма, а останалите от екипа са се навили да участват. Актьорът явно се е заблудил, че може да постигне нещо достойно и подсилващо егото му, дълбока претенциозна емоционална драма, която да му донесе Оскар или нещо подобно. Уви, по-добре би било да се придържа към игра в чужди филми, а не да прави свои, щом ще са такива. В режисурата му няма нищо интересно, сценарият е зле, дори един от по-сполучливите елементи – бременността на едната астронавтка, не е бил предвиден, а се е наложил от обстоятелствата, тъй като Фелисити Джоунс се явила на снимачната площадка с надут корем и е трябвало нещо да се измисли (което прави героинята й много по-интересна и подходяща за финала). Пропуснати са дори странни детайли – в спомените на персонажа играе не самият Клуни като компютърно подмладен или поне някой, който да прилича на младата му версия, а някакъв тотално различен човек, което е доста объркващо. Цялата история пък е базирана на книга – „Добро утро, полунощ“ на Лили Брукс-Далтън – не е издадена на български и май по-добре да не я издават.

Ако има нещо положително в настоящата пандемия, то е че подобни глупости не стигат до кината. В един нормален свят този филм би бил прожектиран с фанфари из целия свят, също като злополучния Ad Astra – един от най-неприятните ми киноспомени от изминалото десетилетие. Много е вероятно да съм го намразил по-малко само защото съм го гледал вкъщи, където е приемливо да заспивам по средата или да си цъкам на телефона докато върви някой дълъг скучен кадър. Но ако бях дал 13 лева, за да спя в киното, щях да съм доста по-разочарован и ядосан, така че – благодаря ти, корона!

 

Моята оценка:
История – 3
Герои – 2+
Режисура, ефекти и актьорска игра – 3+
Eлементи на изненада – 3
Теми за размисъл – 3
Емоционален заряд – 2.50
Фантастични елементи – 3.50
Саундтрак – 3.50
Старание на екипа – 4
Маркетинг, промоция и хитов потенциал – 3

Обща оценка: Среден (3,10)

1 коментар

Вашият коментар

Поддържани BB тагове: [spoiler], [img], [b], [u], [i] и [url]

Вход | Регистрация   |  

Нед Ласков

Благодаря за ревюто! Да знам да не го гледам – а изглеждаше интересно… Не си спомням дали съм виждал толкова ниска оценка за филм.